Айн Рэнд - Изворът

Писмото бе разгънато на бюрото пред Камерън. Той се бе облегнал назад, без да се докосва до бюрото, с ръце на скута, едната длан притискаше другата с изпънати пръсти. Беше само къс хартия, но Камерън седеше свит и мълчалив, защото писмото беше като свръхестествено, като радий, изпускащ лъчи, които ще го наранят, ако се раздвижи и изложи кожата си.

Три месеца бе чакал поръчката на „Секюрити Тръст Къмпани“. Всички шансове, които бе съзирал пред себе си през последните две години, се бяха стопявали — избледняваха в неясни обещания, за да се превърнат в категорични откази. Наложи се да уволни един от чертожниците си. Собственикът на офиса започна да задава въпроси, в началото учтиво, после все по-сухо, накрая грубо и направо. Но хората в офиса не се притесняваха от това, нито от обичайното забавяне на заплатите: чакаше се поръчката на „Секюрити Тръст Къмпани“. Вицепрезидентът, който поръча на Камерън предварителните скици, бе казал:

— Знам, че отношението на някои директори към вас ще е различно от моето. Но нищо, господин Камерън, почнете да работите. Нека рискуваме заедно, аз ще съм на ваша страна.

Камерън рискува. Двамата с Роурк заработиха трескаво, за да подготвят скиците навреме, преди „Гоулд&Петингил“ да предадат своите планове. Петингил беше братовчед на съпругата на президента на банката и всепризнат експерт по развалините на Помпей; президентът на банката беше ревностен почитател на Юлий Цезар и при едно посещение в Рим посвети час и петнадесет минути на благоговейна разходка из Колизеума.

В продължение на много дни Камерън и Роурк работиха денонощно в кантората, в компанията на кана черно кафе. Понякога Камерън се сещаше за сметката за електричеството, но си налагаше да не мисли за нея. Лампите светеха в чертожната зала в ранните часове на деня, когато той пращаше Роурк за сандвичи. Роурк се потапяше навън в сивата утрин, а в кантората с прозорците към високата тухлена стена все още беше тъмно. В последния ден Роурк накара Камерън да си иде у дома след полунощ, защото ръцете му трепереха и коленете му търсеха опора във високия чертожен стол, облягайки се на него бавно, внимателно, с болезнена точност. Роурк го придружи на улицата и му извика такси. На светлината на уличната лампа Камерън видя, че лицето на Роурк е издължено, с широко отворени очи и изсъхнали устни. На следващата сутрин Камерън влезе в чертожната зала и видя каната с кафе обърната на пода, сред черна локва. Ръката на Роурк също бе в локвата, с дланта нагоре и със свити пръсти. Роурк спеше дълбоко, изпънат на пода, с главата назад. Камерън видя на масата готовите планове…

Седеше на бюрото и гледаше писмото. Унизителното беше, че не можеше да си наложи да мисли за изминалите нощи, нито за зданието, което трябваше да бъде построено в Астория или за зданието, което щеше да се издигне вместо него; мислеше само за неплатената сметка за електричество…

През последните две години се случваше Камерън да не се яви в кантората седмици наред. Роурк не го намираше у дома, но знаеше какво става и можеше само да чака, с надеждата, че Камерън ще се върне здрав и читав. Стигна се дотам, че Камерън престана да се срамува от своята агония, идваше в кантората олюлявайки се и не разпознаваше никого. Пиеше без мярка и го демонстрираше между стените на кантората си — единственото място на земята, което ценеше.

Роурк свикна спокойно да уведомява своя хазяин, че и тази седмица не може да му плати наема; хазяинът не настояваше, защото го беше страх от него. По някакъв начин Питър Кийтинг дочу за това, така, както винаги дочуваше всичко, което искаше да узнае. Една вечер влезе в неотоплената стая на Роурк и седна, без да си свали палтото. Извади от портфейла си пет десетдоларови банкноти и ги подаде на Роурк.

— Имаш нужда от пари, Роурк. Знам, че имаш нужда. Недей да ми противоречиш сега. Върни ми ги, когато можеш.

Роурк го изгледа изненадан, взе парите и каза:

— Да, имам нужда от пари. Благодаря, Питър.

Кийтинг попита:

— Защо по дяволите си губиш времето със стария Камерън? В името на какво живееш по този начин? Зарежи го, Хауърд, и ела при нас. Достатъчно е само да кажа няколко думи. Франкън ще е доволен. Като начало ще ти плащаме по шестдесет на седмица. — Роурк извади парите от джоба си и ги подаде обратно на Кийтинг. — За бога, Хауърд! Аз… не искам да те обидя.

— И аз не искам.

— Моля те, Хауърд, задръж ги.

— Лека нощ, Питър.

Роурк си мислеше за този разговор, когато Камерън влезе в чертожната зала с писмото от „Секюрити Тръст Къмпани“. Подаде го на Роурк, без да продума и се върна в кабинета си. Роурк прочете писмото и отиде при Камерън. След всяка изгубена поръчка Роурк знаеше, че Камерън иска да се видят в кабинета му, без да говорят за това; просто искаше да се видят, да поговорят за други неща, да почерпи увереност от присъствието му.