Айн Рэнд - Изворът

— Не, никак не съм в безопасност — каза кокетно госпожа Дънлоп, — и никак не ме е страх. През последните няколко дни все си мисля за фирмата „Франкън&Хайер“. Чух колко са добри.

— Благодаря ви, госпожо Дънлоп.

— Господин Франкън е голям архитект.

— Ами… да.

— Какъв е проблемът?

— Нищо. Нищо, наистина.

— Но, моля ви, кажете какъв е проблемът?

— Наистина ли искате да ви кажа?

— Разбира се.

— Всъщност Гай Франкън е само едно име. Той няма да има нищо общо с вашата къща. Това е професионална тайна, която не би трябвало да разгласявам, но във вас има нещо, което ме кара да съм откровен. Най-хубавите сгради, излезли от нашата кантора, са проектирани от господин Стенгъл.

— Кой?

— Клод Стенгъл. Никога не сте чували това име, но ще го чуете, когато някой прояви смелостта да го открие. Той върши цялата работа, той е истинският задкулисен гений, но Франкън се подписва под всичко и обира цялата слава. Нещата винаги стават така.

— Но защо господин Стенгъл се съгласява?

— Какво да направи? Никой не го лансира. Знаете какви са повечето хора, следват утъпканите пътеки, плащат тройно повече само заради марката. Смелост, госпожо Дънлоп, липсва им смелост. Стенгъл е забележителен творец, но твърде малко са прозорливите хора, които биха го оценили. Той е готов да започне самостоятелна работа, стига само да се намери видна личност като госпожа Стайвизънт, която да го подкрепи.

— Така ли? — каза госпожа Дънлоп. — Изключително интересно! Разкажете ми нещо повече.

Той й разказа още доста неща. Щом разгледаха творбите на Фредерик Мосън, госпожа Дънлоп стисна ръката на Кийтинг и каза:

— Толкова мило, беше изключително мило от ваша страна. Сигурен ли сте, че няма да си създадете проблеми в кантората, ако ми уредите среща с господин Стенгъл? Не посмях да ви го предложа, а вие сте толкова любезен, задето не ми се разсърдихте. Толкова безкористно постъпвате, едва ли някой друг би го направил на ваше място.

Когато Кийтинг покани на обед Стенгъл, той го изслуша без да продума, после вдигна рязко глава и троснато попита:

— А ти какво ще спечелиш?

Кийтинг понечи да му отговори, но Стенгъл отметна глава назад.

— О — каза той, — ясно ми е.

Наведе се с презрително свити устни:

— Добре. Ще дойда на този обяд.

Стенгъл напусна фирмата „Франкън&Хайер“, отвори си собствена кантора и започна да проектира къщата на Дънлоп — първата му поръчка. Гай Франкън строши една линия в ръба на бюрото си и изръмжа пред Кийтинг:

— Негодник! Проклет негодник! След всичко, което направих за него.

— А ти какво очакваш? — попита Кийтинг, изтегнат в креслото пред него. — Такъв е животът.

— Не мога да проумея как този мерзавец е дочул! Да измъкне поръчката изпод носа ни!

— Никога не съм му имал доверие. — Кийтинг сви рамене. — Човешка природа…

Горчивината в гласа му беше искрена. Не беше получил никаква благодарност от Стенгъл. Тръгвайки си, Стенгъл му каза:

— Ти си по-голям негодник, отколкото си мислех. Наслука. Един ден ще станеш прочут архитект.

Така Кийтинг се издигна до главен проектант на фирмата „Франкън&Хайер“.

Франкън го заведе да отпразнуват скромно в много тих и скъп ресторант.

— След няколко години — повтаряше той, — след няколко години ще видиш как ще ти потръгне, Пит… Ти си добро момче, харесваш ми. Ще ти помагам… Та нали и сега ти помагам?… Ще постигнеш много неща, Пит… след няколко години…

— Вратовръзката ти се е изкривила, Гай — каза сухо Кийтинг. — Разливаш бренди по сакото си…

Започвайки първия си проект, Кийтинг се замисли за Тим Дейвис, за Стенгъл, за мнозината други, които се стремяха към тази длъжност, бореха се, полагаха усилия, но бяха победени — от него. Почувства се победител. Получи осезаемо потвърждение за способностите си. И внезапно осъзна, че стои в остъкления кабинет, загледан в празен лист хартия — съвсем сам. Нещо се спусна от гърлото му надолу към стомаха, нещо студено и празно, старото му усещане за падаща празнина. Опря се на масата и затвори очи. За първи път ясно си даде сметка, че от него се очаква именно това — да запълни празния лист, да създаде нещо върху празния лист.

Поръчан му бе проект за малка къща. Но вместо да си я представи как се издига пред него, тя потъна; формата й му заприлича на яма в земята; вътре в него също зейна яма, истинска празнота, изпълнена само с дърдоренето на Дейвис и Стенгъл. Франкън му беше казал за проекта:

— Трябва да излъчва възвишеност, нали разбираш, възвишеност… да няма нищо необичайно… да е елегантна… и да се вместиш в бюджета. — Франкън смяташе, че по този начин дава идеи на своя проектант, а неговата работа е да ги изпълнява. Потънал във вцепенение, Кийтинг си представи как клиентите му се смеят в лицето; стори му се, че чува тихия, всемогъщ глас на Елсуърт Тухи, който му напомня, че може да се изяви като водопроводчик. Изпита омраза към всеки камък по лицето на земята. Намрази се, че е избрал да бъде архитект.