Айн Рэнд - Изворът

— Е — каза Кийтинг, — не успях да събера смелост да я поканя на обед, но ще дойде с мен на изложбата на Мосън вдругиден. Сега какво?

Седеше на пода с глава, облегната на ръба на леглото и с изпънати боси крака, облечен в една от бледозелените пижами на Гай Франкън, която бе твърде широка за него.

През отворената врата на банята виждаше как Франкън си мие зъбите, изправен пред мивката, с корем, опрян в блестящия й ръб.

— Чудесно — Франкън измляска през дебелата пяна на пастата за зъби. — И така ще стане. Нали ти е ясно?

— Не.

— Господи, Пит, вчера ти обясних. Съпругът на госпожа Дънлоп възнамерява да й построи къща.

— О, да — каза тихо Кийтинг и отметна сплъстените черни къдри от лицето си. — Ох, да… сега си спомням… господи, Гай, как ме боли главата!…

Спомняше си смътно приема, на който Гай го заведе предишната вечер, спомняше си черния хайвер върху леда, вечерната рокля от черен тюл и красивото лице на госпожа Дънлоп, но не можеше да си спомни как точно е стигнал до апартамента на Франкън. Сви рамене. През последната година често ходеше на приеми с Франкън и често се оказваше по същия начин в дома му.

— Не става дума за много голяма къща — каза Франкън с четка за зъби в устата. Четката издуваше бузата му, а зелената й дръжка стърчеше навън. — Около петдесет хиляди, доколкото знам. Те са дребни риби, така или иначе. Но зетят на госпожа Дънлоп е Куимби — нали знаеш, голямата клечка в недвижимите имоти. Няма да е лошо да имаме достъп до това семейство, никак няма да е лошо. Трябва да проучиш кой ще получи тази поръчка, Пит. Мога ли да разчитам на теб?

— Разбира се — каза Кийтинг с клюмнала глава. — Винаги можеш да разчиташ на мен, Гай…

Седеше неподвижен, вторачен в босите си крака. Мислеше за Стенгъл, проектанта на Франкън. Нямаше желание да мисли, но умът му автоматично скочи към Стенгъл, както обикновено, тъй като Стенгъл беше следващата му стъпка.

Стенгъл не се сприятеляваше с никого. В продължение на две години всички опити на Кийтинг да се сближи със Стенгъл се разбиваха в леда в очилата му. Мнението на Стенгъл за Кийтинг се носеше шепнешком из чертожните зали и малцина се осмеляваха да го повторят; Стенгъл го казваше на висок глас, макар да знаеше, че поправките по неговите чертежи, които се връщаха от кабинета на Франкън, бяха от ръката на Кийтинг. Но Стенгъл имаше слабо място: готвеше се да напусне Франкън и да отвори собствена кантора. Беше си избрал съдружник — млад архитект, който нямаше талант, но беше наследил много пари. Стенгъл само чакаше удобен случай. Кийтинг много мислеше по този въпрос. Не можеше да мисли за нищо друго. Отново се сети за него, седейки на пода в спалнята на Франкън.

Два дни по-късно, придружавайки госпожа Дънлоп на изложбата на картини на някой си Фредерик Мосън, вече имаше план за действие. Поведе я през рехавите посетители. Сключваше пръсти около лакътя й, показвайки, че очите му се насочват по-често към младото й лице, отколкото към картините.

— Да — каза той, а тя покорно се вгледа в пейзаж, изобразяващ автомобилно гробище и се опита да изрази очакваното от нея възхищение, — великолепно. Забележете цветовете, госпожо Дънлоп… Казват, че на Мосън му е ужасно трудно. Познатата история — опитва се да спечели признание. Познато и сърцераздирателно. Така е във всички изкуства. И в моята професия е така.

— О, наистина ли? — каза госпожа Дънлоп, която в този момент определено предпочете архитектурата.

— А това — каза Кийтинг, спирайки пред картина на старица, чоплеща босите си крака на уличен бордюр, — това е изкуството като социален документ. Нужна е смелост, за да се оцени.

— Просто е чудесно — каза госпожа Дънлоп.

— Да, смелост. Рядко срещано качество… Казват, че Мосън умирал от глад в една мансарда, когато го открила госпожа Стайвизънт. Чудесно е да помогнеш на някой млад талант.

— Наистина е чудесно — съгласи се госпожа Дънлоп.

— Ако съм богат — каза замислено Кийтинг, — хобито ми ще е да организирам изложба на млад художник, да спонсорирам концерт на млад пианист, да поръчам на млад архитект да ми построи къща…

— Знаете ли, господин Кийтинг, със съпруга ми възнамеряваме да построим малка къща в Лонг Айлънд.

— Така ли? Колко мило от ваша страна, госпожо Дънлоп, че ми го доверявате. Вие сте толкова млада, дано ми простите, че ви го казвам. Знаете ли, че поемате риска да ви досадя, за да се опитам да предизвикам интереса ви към моята фирма? Или няма такава опасност, защото вече сте избрали архитект?