Айн Рэнд - Изворът

На бюрото на Камерън Роурк видя екземпляр от „Ню Йорк Банър“ — най-големият вестник на прочутата група „Уайнънд“. Беше виждал този вестник в кухня, в бръснарница, в третокласна чертожна зала, в метрото — навсякъде другаде, само не и в кабинета на Камерън. Камерън проследи погледа му и се ухили.

— Купих го сутринта, идвайки насам. Странно, нали? Не знаех, че ще… че ще получим това писмо днес. Но те сякаш си подхождат — вестникът и писмото. Не знам защо го купих. Изглежда не е случайно. Погледни, Хауърд, интересно е.

Роурк прегледа вестника. На първата страница имаше снимка на самотна майка с пълни блестящи устни, която застреляла любовника си; под снимката бе отпечатана първата част на автобиографията й и подробно описание на съдебния процес. На вътрешните страници имаше кръстоносен поход срещу компаниите за обществени услуги; хороскоп за деня; откъси от църковни проповеди; рецепти за младоженки; снимки на момичета с хубави крака; съвети как да задържиш съпруга си; конкурс за бебета; стихотворение, което гласеше, че е по-благородно да миеш чинии, отколкото да пишеш симфония; статия, доказваща, че жената, родила дете, автоматично става светица.

— Тук е отговорът, Хауърд. Отговорът, предназначен за мен и за теб. Той е този вестник. Фактът, че го има и че хората го харесват. Можеш ли да се пребориш с това? Имаш ли думи, които да бъдат чути и разбрани от тези хора? Вместо да ни пишат писмо, можеха да ни изпратят брой от „Банър“ на Уайнънд. Щеше да е по-просто и по-ясно. Знаеш ли, че след няколко години този нечуван негодник Гейл Уайнънд ще владее света? Ще бъде чудесен свят. И вероятно той е прав.

Камерън държеше вестника с изпъната ръка, претегляйки го на дланта си.

— Да им даваш онова, което искат, Хауърд, и да им позволяваш да те боготворят за това, че лижат краката ти — или… или какво? Каква е ползата?… Само че вече е все едно, нищо няма значение, дори и това, че вече нищо няма значение за самия мен…

Погледна Хауърд. Добави:

— Само да доживея, докато ти помогна да си стъпиш на краката, Хауърд…

— Не говорете за това.

— Искам да говорим за това… Странното е, Хауърд, че следващата пролет ще станат три години, откакто ти дойде тук. Сякаш е минало повече време, нали? Научих ли те на нещо? Ще ти кажа: научих те и на много неща, и на нищо. Никой не е в състояние да ти разкрие най-важното, онова, което е същността, изворът. Създаденото от теб… то е твое, не мое, аз мога само да ти покажа как да го правиш по-добре. Мога да ти дам средствата, но целта… но целта е твоя. Ти не си чирак, който скалъпва анемични дреболии в ранен стил крал Джеймс или късен Камерън. Ти ще станеш… да можех да доживея, за да те видя!

— Ще доживеете да видите. И вие го знаете.

Камерън седеше, загледан в голите стени на своя кабинет, в белите купчини неплатени сметки на бюрото си, в мръсния дъжд, процеждащ се по стъклата на прозорците.

— Нямам какво да им отговоря, Хауърд. Оставям те, ти да се изправиш срещу тях. Ти ще им отвърнеш. На всичките, на вестниците на Уайнънд, и на онова, което прави възможно съществуването на тези вестници, и на всичко, скрито зад тях. Възлагам ти необичайна задача. Не знам какъв трябва да е нашият отговор. Знам само, че отговор има, че той е в теб, че отговорът си самият ти, Хауърд, и един ден ще го изразиш с точните думи.

Книгата на Елсуърт Тухи „Проповеди върху камък“ беше публикувана през януари 1925 г.

Имаше претенциозна тъмносиня обложка с изчистени сребърни букви и сребърна пирамида в единия ъгъл. Подзаглавието гласеше: „Архитектура за всеки.“ Успехът й беше сензационен. Цялата история на архитектурата, от кирпичената колиба до небостъргача, бе разказана разбираемо за обикновения човек, но с думи, звучащи научно. В предговора авторът пишеше, че това е опит „архитектурата да бъде поставена там, където й е мястото — при хората“. По-нататък пишеше, че желанието му е средният човек „да мисли и да говори за архитектура така, както говори за бейзбол.“ Не отегчаваше читателите с Петте Заповеди, с подпори и трегери, контрафорси или армиран бетон. Страниците бяха изпълнени с приятни описания на всекидневието на домакинята в Египет, на обущаря в Рим, на любовницата на Луи XIV, какво са яли, как са се миели, къде са пазарували и как сградите са влияели върху техния живот. Но Тухи създаваше у читателите впечатлението, че научават всичко, което трябва да знаят за Петте Стила и армирания бетон. Създаваше у читателите впечатлението, че няма проблеми, постижения или полети на мисълта отвъд обикновеното всекидневие на безименните хора и от миналото, и от настоящето; че науката няма никаква друга цел или проява, освен да влияе върху това всекидневие; че изживявайки скромния си живот, неговите читатели въплъщават и постигат всички най-висши цели на която и да било цивилизация. Беше безупречно прецизен от научна гледна точка, ерудицията му бе удивителна; никой не бе в състояние да го обори за готварските прибори във Вавилон или изтривалките във Византия. Пишеше ефектно и живописно, като непосредствен наблюдател. Критиците казваха, че текстът му не е усилно пътуване през вековете, а танц, следващ пътя на времето, както би го следвал шут, приятел и пророк.