Айн Рэнд - Изворът

Пишеше, че архитектурата е най-великото изкуство, защото е анонимна, като всяко велико нещо. Пишеше, че в света има много прочути сгради, но малцина прочути строители, и това е естествено, тъй като не е възможно сам човек да създаде нещо голямо в архитектурата, както и в която и да е друга област. Малцината, чиито имена се помнят, са всъщност измамници, присвоили си чужда слава така, както се присвояват чужди пари. „Когато се любуваме на някой величествен древен паметник и приписваме това великолепие на един-единствен човек, ние извършваме духовна кражба. Забравяме армията от майстори, незнайни и невъзпети, живели преди него в мрака на вековете, които смирено са се трудили — всеки героизъм е смирен — и всеки от тях е внесъл своя малък дял в общата съкровищница на своето време. Величествената сграда не е еднолично творение на един или друг гений. Тя е въплъщение на народния дух.“

Тухи обясняваше, че упадъкът на архитектурата настъпва, когато частната собственост измества общностния дух на Средновековието и егоизмът на индивидуалните собственици — те строели единствено, за да задоволят лошия си вкус, а „всеки индивидуален вкус е лош вкус“ — разрушава планирания вид на градовете. Той доказваше, че не съществува свободна воля, тъй като творческите пориви на хората, както и всяко друго нещо, се определят от икономиката на епохата, в която живеят. Изразяваше възхищението си към великите исторически стилове, но предупреждаваше, че те не бива да се смесват безразборно. Отричаше модерната архитектура, заявявайки: „Досега тя не е изразила нищо друго, освен прищевки на отделни индивиди, тя не е свързана с никое голямо, спонтанно масово движение и следователно е лишена от смисъл.“ Предсказваше, че светът ще стане по-добър, че всички хора ще бъдат братя, а сградите ще са хармонични и еднакви, както е повелявала великата традиция на Гърция, „майка на демокрацията“. Пишейки това, той бе успял да покаже — без да се отклонява от своя безпристрастен и спокоен стил, — че думите, подредени в напечатания текст, в ръкописа са били нанесени с трепереща от вълнение ръка. Призоваваше архитектите да се откажат от себичния стремеж към индивидуална слава и да се посветят на изразяване на въжделенията на своя народ. „Архитектите са служители, не водачи. Те не трябва да изтъкват своето незначително его, а да изразяват духа на своята страна и ритъма на своето време. Да не следват заблудите на своето въображение, а да търсят общия знаменател, който ще доближи делото им до сърцата на масите. Архитектите… ах, приятели мои, тяхната работа не е да разсъждават. Те трябва не да заповядват, а да изпълняват заповеди.“

Рекламите за „Проповеди върху камък“ извеждаха цитати от критиците: „Великолепно!“ „Изумително!“ „Ненадминат в цялата история на изкуството!“ „Имате шанс да се запознаете с очарователен човек и задълбочен мислител.“ „Задължително четиво за всеки, който иска да се нарича интелектуалец.“

Изглежда мнозина искаха да се наричат така. Читателите придобиваха ерудиция, без да се задълбочават, авторитет без разходи, способност за преценка без усилия. Приятно беше да гледаш някоя сграда и да я критикуваш професионално, спомняйки си за страница 439; да водиш разговори за изкуството и да цитираш едни и същи изречения от едни и същи абзаци. Скоро в изисканите чертожни зали човек можеше да чуе: „Архитектура ли? О, да, Елсуърт Тухи.“ Верен на принципите си, Елсуърт М. Тухи не бе назовал нито един архитект в своя текст — „изграждането на митове и преклонението към героя в изследването на историята винаги ми е било противно“. Имена имаше единствено в бележките под линия. Немалко от тях се отнасяха за Гай Франкън, „който има склонност към прекалена украса, но заслужава похвала за предаността си към строгата традиция на класицизма“. Имаше и една бележка за Хенри Камерън, „прочул се преди време като един от бащите на така наречената модерна школа в архитектурата, но след това изхвърлен в заслужено забвение. Vox populi, vox dei“.

През февруари 1925 г. Хенри Камерън престана да работи.

Година преди това той беше наясно, че този ден наближава. Не беше казал нищо на Роурк, но и двамата бяха наясно и продължаваха да работят, без да се надяват на нищо, освен да продължат така, докато е възможно. През последната година в кантората им капнаха няколко поръчки — вили, гаражи, преустройство на стари сгради. Приемаха всичко. Но поръчките спряха. Тръбите пресъхнаха. Водата бе спряна от обществото, на което Камерън бе обърнал гръб.