Айн Рэнд - Изворът

— Не че толкова се нуждая от него. Но той ми е стар приятел, а сега е без работа. Мисля, че мога да му помогна.

— Добре, направи каквото искаш. Само не ме занимавай повече… Питър, нали не си виждал по-красива кутийка за емфие?

Вечерта, без да му се обади предварително, Кийтинг се изкачи до стаята на Роурк, почука нервно на вратата и влезе весело. Роурк седеше на перваза на прозореца и пушеше.

— Минавах оттук — каза Кийтинг, — и тъй като нямам какво да правя тази вечер, се сетих, че живееш наблизо, Хауърд, и реших да се отбия да ти кажа здрасти, нали не съм те виждал отдавна.

— Знам защо си дошъл — каза Роурк. — Съгласен съм. Колко?

— Какво имаш предвид, Хауърд?

— Знаеш какво имам предвид.

— Шестдесет и пет на седмица — изстреля Кийтинг. Беше подготвил сложен подход, но най-неочаквано се оказа, че няма нужда от никакъв подход. — Шестдесет и пет за начало. Ако смяташ, че не е достатъчно, бих могъл…

— Шестдесет и пет е добре.

— Ти… ще дойдеш ли при нас, Хауърд?

— Кога искаш да започна?

— Ами… възможно най-скоро! В понеделник става ли?

— Добре.

— Благодаря ти, Хауърд!

— При едно условие — каза Роурк. — Няма да проектирам нищо. Абсолютно нищо. Никакви детайли. Никакви небостъргачи в стил Луи XV. Дръж ме далеч от естетиката, ако искаш да работя при теб. Сложи ме в инженерния отдел. Пращай ме да инспектирам строежите. Е, още ли искаш да работя при теб?

— Разбира се. Както кажеш. Ще видиш, че работата ще ти хареса. Ще ти хареса и Франкън. Самият той навремето е работил при Камерън.

— Едва ли се гордее с това.

— Ами…

— Не. Не се тревожи. Няма да му го кажа в лицето. Няма да казвам нищо на никого. Това ли искаше да чуеш?

— Не се тревожа, дори не съм помислил такова нещо.

— Значи се споразумяхме. Лека нощ. До понеделник.

— Добре… но аз не бързам особено, всъщност дойдох да те видя, и…

— Какво, Питър? Проблем ли има?

— Не… аз…

— Искаш да разбереш защо го правя ли? — Роурк се усмихна. В усмивката му нямаше нито раздразнение, нито интерес. — Така ли? Ще ти кажа, след като искаш да знаеш. За мен е без значение къде ще постъпя на работа. В целия град няма архитект, за когото искам да работя. Но все някъде трябва да работя, така че може и при твоя Франкън — стига ти да се съгласиш с това, което искам. Продавам себе си и ще играя по правилата… засега.

— Но, Хауърд, не приемай нещата така. При нас за теб няма да има ограничения, след като свикнеш с работата. Но пък ще видиш какво значи истинска кантора. След кочината на Камерън…

— Няма да говорим за това, Питър, нито дума повече.

— Не съм искал да критикувам или… нямах предвид такова нещо. — Чудеше се какво да каже, чувстваше се неловко. Беше постигнал своето, но победата му беше безсмислена. И все пак беше победа. Поиска му се да изпита добро чувство към Роурк.

— Хауърд, хайде да излезем и да пийнем по нещо, да отпразнуваме случая.

— Съжалявам, Питър. Това не влиза в уговорката.

Идвайки насам, Кийтинг се бе подготвил да действа максимално внимателно и тактично; постигна резултат, какъвто не очакваше да постигне; усети, че не бива да рискува, че не бива повече да говори, че трябва да си тръгне. Но подтикван от нещо необяснимо, отвъд всякакви разумни съображения, изрече нехайно:

— Не можеш ли поне веднъж в живота си да се държиш човешки?

— Моля?

— Човешки! Просто. Естествено.

— Но аз се държа точно така.

— Не можеш ли поне веднъж да се отпуснеш?

Роурк се усмихна — седеше на перваза на прозореца, облегнат на стената, дългите му крака бяха отпуснати, пръстите му отпуснато държаха цигарата.

— Не това имах предвид! — каза Кийтинг. — Защо да не излезем да пийнем заедно?

— А защо да излизаме?

— Винаги ли трябва да има причина? Винаги ли си толкова ужасно сериозен? Не ти ли се случва да действаш просто ей така, без причина, както всички други хора? Изглеждаш толкова сериозен, като възрастен човек. Около теб всичко е важно, всичко е някак внушително, значимо, всеки миг, дори когато мълчиш. Не можеш ли да се държиш приятно — и не толкова сериозно?

— Не.

— Не се ли изморяваш от героичността си?

— Какво ми е героичното?

— Нищо. Всичко. Не знам. Не това, което правиш, а усещането, което вдъхваш на околните.

— Какво е то?

— Нещо особено. Напрежение. Когато съм с теб, сякаш винаги трябва да избирам. Между теб и всичко останало. Не искам да правя такъв избор. Не искам да съм различен от другите, искам да съм като всички хора. Има толкова прости и приятни неща на света. Не всичко е битка и себеотричане. Но при теб е така.