Айн Рэнд - Изворът

Гласът на Франкън секна.

— Господин Франкън, моля ви, позволете ми да направя този проект по модела на „Дана Билдинг“.

— Моля?

— Позволете ми да го направя по този начин. Не да изкопирам „Дана Билдинг“, а да проектирам така, както би проектирал Хенри Камерън, както бих проектирал и аз.

— Имаш предвид в модерен стил?

— Аз… добре, наречете го така.

— Ти луд ли си?

— Господин Франкън, моля ви, изслушайте ме. — Думите на Роурк бяха като стъпки на човек, ходещ по опънато въже — бавно, напрегнато, опипвайки преди да стъпи, люлеейки се над пропастта, — но бяха точни. — Не ви упреквам за нещата, които правите. Работя за вас, вие ми плащате, нямам право на възражения. Но този път… този път желанието на клиента е такова. Вие не рискувате нищо. Това е неговото желание. Помислете: този човек вижда нещата по този начин, разбира ги по този начин, иска и има възможност да строи по този начин. Нима за първи път в живота си ще възразите на клиент… в името на какво? За да го изиграете и да му дадете същия стар боклук, след като толкова много хора искат точно това, а при вас е дошъл един-единствен с такава поръчка?

— Не се ли самозабравяш? — попита студено Франкън.

— Какво значение има за вас? Позволете ми да направя проекта и му го покажете. Само му го покажете. Той вече е отхвърлил три скици, няма да загубите нищо, ако отхвърли четвърта. Но ако не я отхвърли… ако не я отхвърли…

Роурк не умееше да увещава; гласът му звучеше рязко и безизразно, но издаваше усилието, така че молбата се превръщаше в обида за човека, който го принуждаваше да моли. Кийтинг би дал всичко, за да види Роурк в този момент. Но Франкън не разбра, че е единственият на света, извоювал подобна победа; той осъзна само обидата.

— Правилно ли схващам — попита Франкън, — че ме критикуваш и се опитваш да ми даваш наставления за архитектура?

— Умолявам ви — каза Роурк и затвори очи.

— Ако не беше протеже на господин Кийтинг, не бих си направил труда да говоря повече с теб. Но тъй като очевидно си наивен и неопитен, ще ти напомня, че нямам навика да питам чертожниците си какви са естетичните им възгледи. Сега ще бъдеш любезен да вземеш тази снимка… и не желая сграда, каквато би проектирал Камерън, искам проект на тази сграда, но според нашите правила. Ще следваш моите инструкции за класическия вид на фасадата.

— Не мога — каза Роурк съвсем тихо.

— Какво? На мен ли говориш? Може би искаш да ми кажеш: „Съжалявам, не мога да го направя“?

— Не съм казал „съжалявам“, господин Франкън.

— А какво каза?

— Че не мога да го направя.

— Защо?

— Вас не ви е грижа защо. Не искайте от мен да проектирам. Ще върша всяка друга работа, каквато пожелаете. Но не и тази.

— Искаш да кажеш, че няма да проектираш? Нима не искаш един ден да станеш архитект?

— Не по този начин.

— О… разбирам… Значи не можеш да го направиш? Искаш да кажеш, не искаш?

— Ако така предпочитате.

— Това е небивала наглост!

Роурк се изправи.

— Да си тръгвам ли, господин Франкън?

— През целия ми живот — изрева Франкън, — при всичкия ми опит не ми се е случвало такова нещо! Да не би да си тук, за да ми казваш какво ще правиш и какво не? Да не би да си тук, за да ме поучаваш, да критикуваш вкуса ми и да ме съдиш?

— Нищо не критикувам — каза тихо Роурк. — Никого не съдя. Има неща, които не мога да направя. Просто го приемете. Сега мога ли да си отида?

— Можеш да излезеш от тази стая и да си отидеш от фирмата ми сега и завинаги! Отивай право по дяволите! Иди си търси друг работодател! Опитай се да го намериш! Вземи си заплатата и изчезвай!

— Добре, господин Франкън.

Вечерта Роурк отиде в барчето, където винаги можеше да намери Майк след работния ден. Майк работеше на строежа на фабрика, при същия строителен предприемач, който получаваше повечето най-големи поръчки на Франкън. Майк очакваше Роурк да мине за инспекция на строежа същия ден следобед. Посрещна го ядосан:

— Какво става, Рижко? Мързелуваш в работно време?

Научавайки за случилото се, Майк не продума. Приличаше на булдог с оголени зъби. После изсипа яростни ругатни.

— Копелетата — закани се той, изричайки съвсем нецензурни слова, — тези копелета…

— Спокойно, Майк.

— Сега… сега какво, Рижко?

— Сега ще ида при някой друг като него и пак ще стане същото.

Кийтинг се върна от Вашингтон и веднага влезе в кабинета на Франкън. Не мина през чертожната зала и не узна новините. Франкън го посрещна сърдечно.