Айн Рэнд - Изворът

— Ще се срещна с него сега, ако изобщо ще се срещаме — каза тя на служителката. — Той ме помоли да дойда и това е единственото време, с което разполагам. — Не прозвуча като заповед; говореше така, сякаш е излишно гласът й да звучи заповеднически.

— Да, но… — на таблото пред служителката светна лампичка и тя бързо включи линията. — Да, господин Франкън… — Изслуша го и кимна облекчено. — Да, господин Франкън. — Обърна се към посетителката. — Моля, заповядайте, влезте веднага.

Младата жена тръгна към стълбите и погледна Кийтинг, минавайки край него. Погледът й сякаш се плъзна, без да спре нито за миг. Възторгът му избледня. Успя да зърне в очите й досада и леко презрение. Усети в погледа й хладна жестокост.

Чу я как се качва по стълбите и усещането изчезна, а възторгът се върна. Отиде при служителката и я попита с несдържано любопитство:

— Коя е тази? — попита.

Секретарката вдигна рамене.

— Девойчето на шефа.

— Виж ти, какъв щастливец! — каза Кийтинг. — Крие я от мен.

— Не ме разбрахте — каза студено секретарката. — Тя е дъщеря му. Доминик Франкън.

— О — каза Кийтинг. — О, господи!

— Нали? — момичето го погледна саркастично. — Четохте ли „Банър“ тази сутрин?

— Не. Защо?

— Прочетете го.

Таблото забръмча и тя му обърна гръб.

Прати едно момче да му купи сутрешния „Банър“ и го разгърна нетърпеливо на рубриката „Вашият дом“ от Доминик Франкън. Говореше се, че напоследък жъне голям успех с описания на домовете на изтъкнати нюйоркчани. Беше специалистка по вътрешен дизайн, но понякога се пробваше и в архитектурната критика. Този път темата й беше новата къща на г-н и г-жа Дейл Ейнсуърт на „Ривърсайд Драйв“. Написала бе следното:

„Влизате във величествено фоайе от позлатен мрамор и решавате, че сте в кметството или централната поща, но не сте. Тук има всичко: мецанин с колонада, стълбище с висящи орнаменти и картуши във формата на преплетени кожени колани. Те обаче не са от кожа, а от мрамор. Трапезарията има разкошна бронзова врата, поставена погрешка на тавана, под формата на пергола със свежи бронзови гроздове. По стените висят умрели патици и зайци в букети от моркови, петунии и зелен фасул. Струва ми се, че няма да са много привлекателни, ако са истински, но след като са калпави гипсови имитации, всичко е наред… Прозорците на спалните гледат към тухлена стена, която не е особено чиста, но кой ще наднича в спалните… Големите фасадни прозорци изобилно пропускат светлина, също като краката на мраморните амурчета, задрямали навън. Амурчетата са добре охранени и от улицата изглеждат прекрасно, на фона на фасадата от строг гранит. Те са чудесни, само дето едва ли ще се насладите на гледката на напуканите им петички, ако погледнете навън, за да видите дали вали. Ако тя ви омръзне, винаги можете да погледате навън от централните прозорци на третия етаж, към чугунения задник на Меркурий, седнал на корниза над входа. Този вход е много красив. Утре ще посетим дома на г-н и г-жа Смайт-Пикъринг.“

Къщата бе проектирана от Кийтинг. Но напук на целия си гняв, той не се сдържа да прихне при мисълта как ли се е чувствал Франкън, четейки рубриката, и как Франкън ще се изправи пред г-жа Дейл Ейнсуърт. После забрави и къщата, и статията. Мислеше само за момичето, което я беше написало.

Взе произволно три скици от масата и тръгна към кабинета на Франкън, за да му ги представи, без да има нужда от неговото одобрение.

Спря на площадката пред затворената врата. Зад вратата кънтеше гласът на Франкън, висок, гневен и безпомощен. Гласът на Франкън, когато беше победен.

— … безподобно оскърбление! От собствената ми дъщеря! Допускал съм, че си способна на всичко, но това е прекалено. Какво ще правя? Какво ще им обяснявам? Даваш ли си сметка, поне малко, в какво положение съм? При тези думи тя се разсмя; смехът й беше весел и студен. Той разбра, че е по-добре да не влиза. Реши, че не иска да влиза. Отново се уплаши, също както се бе уплашил от очите й.

Обърна се и заслиза по стълбите. Стигайки до долния етаж, си помисли, че ще се запознае с нея, и то съвсем скоро, и че Франкън не ще може да попречи. Зачака нетърпеливо този миг. Засмя се с облекчение, сещайки се каква представа си бе изграждал за дъщерята на Франкън в продължение на няколко години. Започна да променя плановете си за бъдещето. Но смътно си даваше сметка, че ще е по-добре никога да не я среща.

Ралстън Холкъм видимо нямаше врат, но брадичката му го компенсираше. Брадичката и челюстите му се извиваха в безупречна дъга, опряна на гърдите му. Розовите му бузи бяха, меки, отпуснати от възрастта, като кора на попарена праскова. Гъстата му бяла коса се издигаше над челото и се спускаше по раменете като средновековна грива. Отзад по яката му имаше пърхот.