Айн Рэнд - Изворът

— Да, Хауърд… толкова много…

Той продължи:

— Много трудно ми беше… през всичките тези години.

И годините останаха в миналото.

Тя се изплъзна от ръцете му и седна на пода, опирайки лакти на коленете му. Вдигна очи към него и се усмихна. Осъзна, че не би могла да изпита този снежнобял покой, ако не бе опознала всички цветове, ако не бе понесла цялото насилие.

— Хауърд… готова съм винаги и докрай… без уговорки, без никакъв страх от онова, което могат да сторят на теб или на мен… както ти поискаш… като твоя съпруга или любовница, тайно или явно… тук или в стая, която ще наема в някой град до затвора, за да те виждам през телена ограда… все едно… Хауърд, ако спечелиш делото, дори и това няма да е толкова важно. Ти отдавна си спечелил… Ще остана същата и ще остана с теб — сега и завинаги, така, както ти поискаш…

Той взе ръцете й в своите. Раменете му се сведоха към нея и тя го усети безпомощен, усети, че в този миг е безсилен, също като нея. Човек може да признае дори и болката си, но да признае щастието си означава да застане разголен, зависим от свидетеля, и въпреки това те го показаха един на друг, без да се почувстват уязвими. Падналият здрач погълна вещите в стаята. Виждаше се само прозорецът, открояващ небето като фон на неговите рамене.

Събудиха я първите слънчеви лъчи, огрели очите й. Лежеше по гръб и наблюдаваше тавана, също както бе наблюдавала листата. Няма да помръдва, ще отгатва по нюансите, ще си представи всичко, следвайки логиката на асоциациите. Начупените триъгълници светлина по несиметричните пластмасови плочки на тавана означават, че е утро и това е спалнята в Монаднок, а геометрията на сиянието и конструкцията над нея са проектирани от него. Сиянието е бяло — това означава, че е много рано и лъчите греят през чист планински въздух, че в пространството няма нищо между спалнята и слънцето. Тежестта на завивката, плътна и приятна до голото й тяло, напомняше за изминалата нощ. Усещаше с ръката си кожата на Роурк, който спеше до нея.

Измъкна се от леглото. Изправи се до прозореца, вдигна ръце и се хвана за рамката. Ако погледне назад, ще види, че тялото й не хвърля сянка на пода, защото слънчевата светлина минава през нея, защото тялото й е безплътно.

Трябваше да действа бързо, преди той да се събуди. Извади негова пижама от едно чекмедже в скрина и я облече. Влезе в хола и затвори внимателно вратата зад себе си. Вдигна телефона и поиска номера на най-близкия шериф.

— Обажда се госпожа Гейл Уайнънд. Звъня от къщата на господин Хауърд Роурк в „Монаднок Вали“. Снощи тук ми откраднаха пръстен със звездовиден сапфир… Около пет хиляди долара… Беше ми подарък от господин Роурк… Можете ли да дойдете до един час?… Благодаря ви.

Отиде в кухнята, сложи кафе и се загледа в блясъка на електрическия реотан под кафеника. За нея това бе най-прекрасната светлина на земята.

Подреди масата до големия прозорец в хола. Той се появи по халат и се засмя, като я видя с неговата пижама. Тя му каза:

— Не се обличай. Седни да закусим.

Привършваха закуската, когато се разнесе шумът от спираща кола. Тя се усмихна и отиде да отвори.

Навън бяха шерифът, помощникът му и двама репортери от местни вестници.

— Добро утро — каза Доминик. — Влезте.

— Госпожо… Уайнънд? — попита шерифът.

— Да. Госпожа Гейл Уайнънд. Влезте. Седнете.

Със смешно нагънатата пижама и тъмната кухненска престилка, увиснала над стегнатия колан, с ръкави, стигащи до пръстите й, тя беше също толкова елегантна домакиня, колкото би била и в най-шикозната си вечерна рокля. Единствена тя сред присъстващите сякаш не намираше нищо необичайно в ситуацията.

Шерифът стоеше с бележник в ръце и не се сещаше какво да направи с него. Тя му помогна да зададе правилните въпроси, на които даде точни отговори, като добра репортерка.

— Пръстенът ми беше със сапфир във форма на звезда, в платинена обкова. Свалих го и го оставих тук, на тази маса, до дамската ми чанта, преди да си легна… Около десет часа снощи… Като станах сутринта, не го намерих… Да, този прозорец беше отворен… Не, не сме чули нищо… Не, не беше застрахован, нямах време, господин Роурк ми го подари съвсем скоро… Не, тук няма прислуга, няма никакви гости… Да, моля, огледайте къщата… Хол, спалня, баня и кухня… Да, разбира се, огледайте и вие, господа. Журналисти сте, нали? Имате ли въпроси?

Нямаше какво да я питат. Всичко бе казано, репортажът беше готов. Репортерите не бяха виждали подобно събитие, поднесено по такъв начин.