Айн Рэнд - Изворът

— Искаш ли да знаеш всичко? Готова съм да ти разкажа. Срещнах го, когато работеше в гранитна кариера. Защо не? Ти би го пратил на каторжен труд или в затвор със строг режим. Той работеше в кариера. Не ме попита съгласна ли съм. Изнасили ме. Така започна всичко. Ще използваш ли тази информация? Ще я отпечаташ ли в „Банър“?

— Обичал те е.

— Да.

— И въпреки това ни построи тази къща.

— Да.

— Само исках да знам.

Той се обърна да си ходи.

— Върви по дяволите! — извика тя. — След като го приемаш по такъв начин, не си имал право да станеш онова, което си!

— Точно затова го приемам.

Излезе от стаята. Затвори тихо вратата.

Гай Франкън се обади на Доминик същата вечер. След като се пенсионира, заживя сам в имението си близо до кариерата. През този ден тя отказа да разговаря с когото и да било, но взе слушалката, когато камериерката й каза, че на телефона е господин Франкън. Очакваше гневен изблик, но чу спокойния му глас:

— Здравей, Доминик.

— Здравей, татко.

— Ще напуснеш ли Уайнънд?

— Да.

— Не се премествай в града. Не е необходимо. Не изпадай в крайности. Ела и постой при мен. До… до процеса „Кортланд“.

Думите, които не изрече и гласът му, твърд, ясен и звучащ почти щастливо, я подтикнаха да му отговори след малка пауза:

— Добре, татко. — Отвърна с момичешки глас, с глас на дъщеря, изпълнен с изморена, доверчива, закопняла радост. — Ще бъда при теб около полунощ. Приготви ми чаша мляко и сандвичи.

— Не карай много бързо, както си свикнала. Пътищата не са хубави.

Когато пристигна, Гай Франкън я чакаше на вратата. Усмихнаха се един на друг и тя разбра, че няма да има нито въпроси, нито укори. Заведе я до малката столова, където й беше приготвил да хапне на масата до прозореца, отворен към тъмната ливада. Миришеше на трева, на масата имаше свещи и букет жасмин в сребърна ваза.

Тя седна и сключи пръсти около студената чаша. Той седна срещу нея и кротко задъвка сандвич.

— Искаш ли да поговорим, татко?

— Не. Искам да си изпиеш млякото и да си лягаш.

— Добре.

Франкън забоде една маслина и я заразглежда замислено, въртейки я на цветната клечка за зъби. После вдигна очи към нея.

— Слушай, Доминик, дори не се опитвам да разбера защо се случи всичко това. Но знам едно — че е добре за теб. Този път намери подходящия мъж.

— Да, татко.

— Затова се радвам.

Тя кимна.

— Кажи на г-н Роурк, че може да идва тук винаги, когато пожелае.

Тя се усмихна.

— На кого да кажа, татко?

— Кажи на… Хауърд.

Ръката й бе облегната на масата. Отпусна глава върху ръката си. Той се загледа в златистата коса, осветена от свещите. По-лесно й беше да овладее гласа си:

— Не ме оставяй да заспя тук. Изморена съм.

А той отвърна:

— Ще го оправдаят, Доминик.

Всеки ден носеха всички нюйоркски вестници в кабинета на Уайнънд, както беше наредил. Четеше дума по дума всичко, написано за слуховете в града. Всички бяха наясно, че историята е инсценирана; съпругата на мултимилионер не би съобщила, че й е откраднат пръстен за пет хиляди долара при тези обстоятелства. Въпреки това всички приемаха историята, както бе разказана, и я коментираха по съответния начин. Най-обидните коментари се сипеха от страниците на „Банър“.

Алва Скарет се хвърли в битка. Отдаде й се с най-искрената пламенност, на която бе способен. Беше убеден, че така ще изкупи всички свои минали прояви на нелоялност към Уайнънд. Реши, че е открил начин да очисти името на Уайнънд. Зае се да представи Уайнънд на обществото като жертва на голяма страст към пропаднала жена — Доминик бе заставила съпруга си да отстоява безнравствена кауза, която самият той не подкрепяше; заради любовника си почти бе съсипала вестника на своя съпруг, престижа му, всичко, което бе градил през целия си живот. Скарет молеше читателите да простят на Уайнънд, чието оправдание беше трагичната му, самоотвержена любов. Скарет пресметна, че ще задейства обратнопропорционално съотношение: всяко прилагателно, очернящо Доминик, поражда у читателя съчувствие към Уайнънд. Скарет подхрани таланта си да оклеветява. Сметката му се оказа точна. Публиката реагира, преди всичко старите читателки на „Банър“. Това се оказа полезно в бавната, мъчителна работа за възстановяване на вестника.

Започнаха да получават съчувствени писма, пълни с невъздържани коментари за Доминик Франкън.

— Също като в доброто старо време, Гейл — радваше се Скарет, — точно като в доброто старо време! — Трупаше писмата на бюрото на Уайнънд.