Айн Рэнд - Изворът

Реши какво ще направи. Реши също да си даде няколко дни. Умеех да понасям всичко, освен щастието, каза си тя. Сега трябва да се науча да живея щастливо. Щастието да не ме сломява. Отсега нататък това е единственото, с което ще свиквам.

Роурк стоеше на прозореца в къщата си в долината „Монаднок“. Нае къщата за лятото и отиваше там, за да се усамоти и да си почива. Вечерта беше тиха. Прозорецът гледаше към тясна тераса, обрамчена от дървета, а отсреща беше небето. Над тъмните върхове на дърветата светлееше залезът. Знаеше, че надолу по склона има къщи, но те не се виждаха. Като всеки друг наемател и той беше доволен от начина, по който бе построил „Монаднок“.

Чу шума на кола, приближаваща от другата страна на пътя. Вслуша се учудено. Не чакаше гости. Колата спря. Той отиде да отвори вратата. Не се учуди, виждайки Доминик.

Тя влезе така, сякаш бе излязла от къщата преди половин час. Не носеше шапка, беше със сандали на бос крак и обикновена рокля от тъмносин лен, тясна и с къси ръкави, като дреха за работа в градината. Видът й с нищо не издаваше, че е прекосила с колата си три щата. Сякаш бе излязла да се разходи по хълма. Той си даде сметка, че мигът е тържествен, защото тържествеността е напълно излишна, че този миг не бива да бъде изтъкван или разграничаван, че не се вмества в конкретната вечер, а е завършек на изминалите седем години.

— Хауърд.

Той остана на мястото си, сякаш загледан в звученето на името си в стаята. Получил бе всичко, което желаеше.

Но имаше една мисъл, която все още му причиняваше болка. Каза й:

— Доминик, изчакай, докато той се съвземе.

— Знаеш, че няма да се съвземе.

— Имай малко милост към него.

— Не използвай техния език.

— Той нямаше избор.

— Можеше да закрие вестника.

— Той беше животът му.

— А това е моят живот.

Не му бяха известни някогашните думи на Уайнънд, че да обичаш означава да допускаш изключения. Уайнънд нямаше как да знае, че Роурк го обича достатъчно, за да допусне най-голямото изключение в живота си, единствения път, когато се опита да направи компромис. После осъзна, че е излишно, като всяка жертва. Думите, които изрече, бяха неговият подпис под нейното решение:

— Обичам те.

Тя огледа стаята, за да даде възможност на най-обикновените неща — на стените и столовете, да й помогнат да преживее онова, за което се бе подготвяла. Стените, проектирани от него, столовете, които той използваше, неговият пакет цигари на масата, вещите, необходими във всекидневието, които грейват с ненадминат блясък, ако животът се превърне в онова, което бе сега.

— Хауърд, знам какво смяташ да направиш в съда. Така че е все едно дали ще научат истината за нас.

— Все едно.

— Когато дойде при мен онази нощ и ми каза за „Кортланд“, аз не се опитах да те възпра. Знаех, че трябва да постъпиш по този начин, тогава бе дошъл моментът ти да определиш условията, при които ще продължиш нататък. Сега настъпи моментът за мен. За моя взрив в „Кортланд“. Трябва да ме оставиш да действам така, както съм решила. Не ми задавай въпроси. Не ме закриляй. Независимо какво ще направя.

— Знам какво ще направиш.

— Нали знаеш ли, че трябва да го направя?

— Да.

Тя сви едната си ръка в лакътя и вдигна пръсти с рязко движение назад, сякаш изхвърли някакъв предмет зад рамото си. Въпросът бе решен и нямаше нужда от повече приказки.

Отдалечи се от него и се разходи из стаята. Лекотата, с която пристъпваше, трябваше да превърне тази къща в неин дом, да превърне неговото присъствие в правило за бъдещите й дни, и да покаже, че няма нужда да направи онова, което най-много й се искаше в този миг: да го гледа. Даваше си сметка и за онова, което отлагаше, защото не бе готова и никога нямаше да е готова. Протегна ръка към пакета цигари на масата.

Той обхвана с пръсти китката й и я дръпна за ръката. Обърна я с лице към себе си, прегърна я и притисна устни върху нейните. Тя почувства, че изминалите седем години, през които бе искала точно това, през които отхвърляше болката и мислеше, че е победила — че нито един миг от тези седем години не е отминал, нито е отхвърлен, че всеки един от тези мигове е непокътнат в натрупания глад и сега трябва да изживее наведнъж докосването на тялото му, ответната реакция, общото очакване.

Не беше сигурна дали вече е способна на онова, за което се подготвяше — сякаш не съвсем, каза си тя. Той я вдигна, отиде до един стол и седна, слагайки я на коленете си. Засмя се мълчаливо, както би се засмял на дете, но ръцете му я държаха здраво, със загриженост и зорко внимание. Всичко стана съвсем просто, нямаше какво да крие от него. Прошепна: