Айн Рэнд - Изворът

Моите господари, анонимните, неизбраните. Те ми осигуриха жилище на покрива на небостъргача, офис и яхта. На тях, на всеки един, който пожела, срещу цена от три цента, аз продадох Хауърд Роурк.

Мина покрай вътрешен двор, облицован с мрамор, като пещера, изсечена в сградата, изпълнена със светлина и бълваща студ от климатика. Оказа се киносалон, на чийто навес имаше афиш с цветовете на дъгата: Ромео и Жулиета. Плакатът до стъклената колона на касата гласеше: „Безсмъртната класика на Бил Шекспир! Но без интелектуална превзетост! Най-обикновена човешка любовна история. Момче от Бронкс среща момиче от Бруклин. Както се случва на всички хора като теб и мен.“

Мина покрай вратата на една кръчма. Миришеше на прокиснала бира. В кръчмата седеше приведена жена, опряла гърди в ръба на масата. От джубокса се носеше „Песен за Вечерницата“ на Вагнер в суинг аранжимент.

Продължи край дърветата на Сентръл Парк. Наведе очи — нямаше сили да погледне хотел „Аквитания“.

Спря на един ъгъл. Подминал бе множество подобни ъгли, но този го впримчи. Ъгълът тънеше в мрак, зад него имаше къс тротоар между стената на закрит гараж и железопътна гара. Зърна задната част на камион, който се отдалечи по улицата. Не видя надписа, но разпозна камиона. Под железните стълби, водещи към гарата, се гушеше будка за вестници. Бавно премести поглед. Купчината с новия вестник беше там, пред очите му. Утрешният „Банър“.

Не се приближи. Остана на място и зачака. Каза си, че може да отложи с още няколко минути.

Видя безликите хора, спиращи един след друг край будката. Взимаха различни вестници, но купуваха и „Банър“, зървайки първата страница. Стоеше притиснат до стената и чакаше. Правилно е да науча последен какво съм казал самият аз.

Не можеше повече да отлага. На будката нямаше купувачи, вестниците бяха изложени под жълтата светлина на крушката, вестниците го чакаха. Не виждаше продавача под тъмния навес зад крушката. Улицата беше пуста. Приличаше на дълъг коридор, запълнен със скелета на железопътната гара. Каменна настилка, мръсни стени, плетеница от железни стълбове. Светеха няколко прозореца, но като че ли зад стените нямаше живот. Над главата му прогърмя влак. Продължителният кънтящ грохот се отдалечи покрай стълбовете и потъна в земята. Влакът беше като метално същество, препускащо в нощта.

Изчака грохотът да отзвучи и тръгна към будката.

— „Банър“.

Не видя продавача на вестници. Не разбра дали е мъж или жена. Видя само груба кафява ръка, която избута вестника напред.

Отдалечи се от будката, но спря насред уличното платно. На първа страница имаше снимка на Роурк. Снимката беше хубава — спокойно лице, изострени скули, непреклонни устни. Изчете редакционната статия, облегнат на един от стълбовете на железницата.

„Винаги се стремим да поднасяме на нашите читатели истината, без страх или предубеждения…

… отнасяли сме се с внимание и сме признавали правото на съмнение дори на човек, обвинен в скандално престъпление…

… но след най-съвестно проучване на фактите, както и в светлината на новите представени доказателства, ние сме длъжни честно да признаем, че вероятно сме били твърде снизходителни…

… В общество, обзето от ново чувство за отговорност към онеправданите…

… Присъединяваме се към гласа на общественото мнение…

… Миналото, кариерата, личността на Хауърд Роурк изглежда потвърждават, впечатлението, че той има отблъскващ нрав, че е опасен, безпринципен и антисоциален…

… Ако бъде признат за виновен, което изглежда неизбежно, Хауърд Роурк трябва да понесе най-тежкото наказание, предвидено от закона.“

Статията беше подписана от Гейл Уайнънд.

Вдигна очи от вестника. Движеше се по ярко осветена улица, по чист тротоар. Загледа се във восъчния манекен зад една витрина. Изящно излегнат на лъскав шезлонг, манекенът бе с нежно розово неглиже и пластмасови сандали. На един от пръстите на вдигнатата му ръка висеше перлена огърлица.

Не си спомняше кога бе изпуснал вестника. Нямаше го в ръцете му. Хвърли поглед назад. Невъзможно е да намери вестника, паднал на улица, по която е минал, без да я запомни. За какво му е? Има още много такива вестници. Те са из целия град.

„Ти си единственият човек в моя живот, с когото общуването е неповторимо…“

Хауърд, написал съм тази редакционна статия преди четиридесет години. Писах я една вечер, когато бях шестнайсетгодишен и се бях качил на един покрив.

Продължи да върви. Пред очите му се простираше нова улица — дълъг пуст прорез, в който чак до хоризонта се нижеха като верига зелени светофари. Приличаха на безкрайна броеница. Каза си: сега ще вървиш от едно зелено мънисто до следващото. Не, това не са точните думи; точните думи отекваха със стъпките му: Меа culpa — mea culpa — mea maxima culpa. 12 12 Вината е моя. Вината ми е голяма (лат.). — Бел.прев.