Айн Рэнд - Изворът

Вървеше бавно, с вдигната яка на палтото. Улицата пустееше далеч напред, а сградите приличаха на гърбове на книги с най-различни размери, събрани на библиотечен рафт. Зад ъглите, край които минаваше, зейваше мрак. Уличните фенери разстилаха над града защитно покривало, но на места то бе прокъсано. Зави на един ъгъл, виждайки светлина в улицата, на три-четири пресечки.

Светлината идваше от витрина на заложна къща. Тя бе затворена, но светеше крушка, за да обезсърчава крадци, изпаднали чак до там. Спря и заразглежда витрината. Каза си, че няма по-отблъскваща гледка на земята. Вещи, които са били най-скъпи и ценни за някогашните им собственици, изложени пред погледите на всички, изложени на опипване и спазаряване, пълен боклук за равнодушните погледи на минувачите, струпани като на бунище пишещи машини и цигулки — някогашни инструменти за мечти, стари снимки и венчални халки, — знаци на любовта, редом с тях мръсни панталони, кани за кафе, пепелници, гипсови порнографски статуетки. Отпадъци на отчаянието, заложени, но непродадени. Вместо да са окончателно обречени, те висят на мъртвородена надежда, от която никога не ще се отърват. „Привет, Гейл Уайнънд“, поздрави той вещите на витрината и продължи нататък.

Под краката си усети метална решетка. В лицето му нахлу смрад — смрад на прах, пот и мръсни дрехи, по-тежка от миризма на обор, защото напомняше на нещо домашно и обичайно, тление, превърнало се във всекидневие. Решетката на метрото. Каза си, че това са отпадъците на множеството човешки тела, притиснати едно в друго, лишени от пространство, в което да помръднат, лишени от въздух, който да поемат. Това е сборният резултат, макар че долу, сред наблъсканата плът, се среща и аромат на бели колосани рокли, на чиста коса, на здрава млада кожа. Такова е естеството на сборните неща и на стремежа към най-малък общ знаменател. А какви ли са отпадъците от множество човешки умове, притиснати един до друг, непроветрени, наблъскани, без индивидуалност? „Банър“, отговори си той и продължи нататък.

Моят град, градът, който обичах, градът, който мислех, че управлявам.

Напусна заседанието на директорския съвет и каза на вратата:

— Поеми нещата, Алва, докато се върна.

Не отиде да види Манинг, пиян и изтощен в отдела за местните новини. Не отиде и при хората в репортерската стая, които продължаваха да работят, които чакаха, защото знаеха какво се решава в залата на съвета, не отиде и при Доминик. Скарет щеше да им каже. Излезе от сградата и отиде в апартамента си, на покрива на небостъргача. Седна сам в спалнята без прозорци. Никой не го обезпокои.

Излезе от апартамента в безопасен час: беше се стъмнило. Мина край една вестникарска будка и видя новите следобедни вестници, в които пишеше за споразумението, сложило край на стачката срещу Уайнънд. Съюзът бе приел компромиса на Скарет. Знаеше, че Скарет ще се погрижи за всичко. Скарет ще промени първата страница на утрешния „Банър“. Ще напише редакционна статия за първа страница. Пресите вече се въртяха. Утрешният „Банър“ ще бъде по щандовете след час.

Тръгна напосоки. Вече не притежаваше нищо, но всяка част на града притежаваше него. Сега беше ред на града да определя пътя му, да насочва движението му край произволни ъгли. Ето ме, господари мои, идвам да ви приветствам и да ви се подчиня. Ще ходя там, където ми наредите. Аз съм мъжът, който искаше власт.

Жената, седнала разкрачена, с пълни бели колене на верандата пред старата кафява къща, мъжът, който измъква от таксито покрития си с бял брокат корем пред луксозен хотел, дребният човечец, който отпива безалкохолна бира на тезгяха в закусвалнята, жената, наведена над изцапания дюшек на перваза на прозореца, таксиметровият шофьор, паркирал на ъгъла, пияната дама с орхидеите на терасата на кафенето, беззъбата жена, която продава дъвки, мъжът по риза, облегнат на вратата на залата за билярд — те са моите господари. Те ме притежават, безликите ми владетели.

Застани тук, каза си той, и преброй осветените прозорци на града. Не можеш да ги преброиш. Но зад всеки от тези жълти правоъгълници, устремени един над друг към небето, под всяка крушка, чак до там, до онази искра отвъд реката, която не е звезда, има хора, които никога няма да срещнеш и които са твоите господари. Те са около масите, сложени за вечеря, в салоните, в леглата и избите, в кабинетите и баните. Забързани в метрото под краката ти. Пълзящи нагоре в асансьорите, във вертикалните шахти наоколо. Друсащи се в автобусите покрай теб. Твоите господари, Гейл Уайнънд. Те са като мрежа, по-гъста от кабелите, виещи се през стените на града, по-голяма от плетеницата тръби за вода, газ и отпадни води. Това е друга, невидима мрежа, в която си впримчен. Нишките й стигат до всяка една ръка в града. Ръцете дърпат нишките и ти се задвижваш. Когато ти властваше над хората, държеше в ръката си каишка, но всъщност тя е само въже с примка в двата края.