Айн Рэнд - Изворът

Тя долови всичко това в изражението му, още преди той да се изправи. Приближи се до него, застана до стола, обгърна главата му и я притисна към себе си. Прегърна го и той не се възпротиви. Отпусна се в ръцете й. Тя зацелува косата му и прошепна:

— Нещата ще се оправят, Гейл, всичко ще е наред.

Така изминаха три седмици. Една вечер Уайнънд излезе от сградата, без да го е грижа какво ще завари като се върне. Отиде да се види с Роурк.

Не се бе обаждал на Роурк от началото на обсадата. Роурк често му звънеше по телефона, Уайнънд отговаряше спокойно, почти едносрично и избягваше дълги разговори. Предупреди Роурк от самото начало:

— Не се опитвай да идваш тук. Издал съм нареждания. Няма да те пуснат.

Опитваше се да не мисли как ще се развие битката му и да забрави физическото съществуване на Роурк, защото самата мисъл за Роурк го връщаше към спомена за общинския затвор.

Измина пеша дългото разстояние до „Енрайт Хауз“. Разстоянието, изминато пеша, му изглеждаше по-дълго и по-безопасно. Таксито би приближило твърде много Роурк до „Банър Билдинг“. Заби поглед в тротоара, на два метра пред краката си, за да не гледа града.

— Добър вечер, Гейл — каза Роурк спокойно, когато Уайнънд влезе.

— Не знам кое е по-силна проява на лош вкус — каза Уайнънд и хвърли шапката си на една маса до вратата, — да кажеш направо какво мислиш, или да се направиш, че нищо не забелязваш. Изглеждам адски зле. Кажи, че е така.

— Наистина изглеждаш адски зле. Седни, почини си, и не говори. Ще ти приготвя гореща вана — не, не изглеждаш чак толкова мръсен, но ще ти подейства добре. После ще говорим.

Уайнънд поклати глава и остана прав до вратата.

— Хауърд, „Банър“ не ти помага. Съсипва те.

Нужни му бяха осем седмици, за да изрече тези думи.

— Така е — каза Роурк. — И какво от това?

Уайнънд остана до вратата.

— Гейл, за мен няма значение. Аз не разчитам на общественото мнение, независимо какво е то.

— Да не би да искаш да се откажа?

— Искам да не отстъпваш, ако си заложил всичко, на което държиш.

Сигурен беше, че Уайнънд разбра. Но това бе истината, от която Уайнънд се бе опитвал да избяга. Затова Уайнънд искаше той да заговори за нея.

— Не съм се надявал, че ти ще ме спасиш. Мисля, че имам шанс да спечеля. Стачката няма да промени нищо. Не се тревожи за мен. И не отстъпвай. Ако удържиш до край, няма да имаш нужда от мен.

В очите на Уайнънд избликна гняв, протест, съгласие. Роурк добави:

— Знаеш какво имам предвид. Ще бъдем по-добри приятели от всякога. И ако се наложи, ще ме посещаваш в затвора. Не се възмущавай и не ме карай да говоря повече, отколкото трябва. Поне не сега. Според мен е добре, че започна стачката. Още първия път, когато се срещнахме, бях наясно, че трябва да стане нещо такова. А ти си го знаел много по-рано.

— Преди два месеца ти обещах… това е единственото обещание, което исках да изпълня…

— Ти го изпълняваш.

— Наистина ли няма да ме презреш? Искам да ми кажеш сега. Дойдох, за да ми кажеш.

— Добре. Слушай. Ти си единственият човек в моя живот, с когото общуването е неповторимо. Хенри Камерън умря за моята кауза. А ти си издател на долнопробни таблоиди. Но на него не можах да кажа това, което казвам на теб. Стивън Малъри никога не направи компромис с душата си. А ти продаваше своята по всички възможни начини. Но на него не можах да кажа това, което казвам на теб. Нали точно това искаше да чуеш от мен? Не отстъпвай.

Отдалечи се и добави:

— Това е. Повече няма да говорим за проклетата ти стачка. Седни, ще ти донеса питие. Почини си, престани да мислиш колко зле изглеждаш.

Уайнънд се върна в „Банър“ късно през нощта. Взе такси. Разстоянието вече нямаше значение.

Доминик му каза:

— Ходил си при Роурк.

— Да. Как разбра?

— Ето набора за неделния брой. Не струва, но ще свърши работа. Изпратих Манинг да си иде вкъщи за няколко часа — беше пред припадък. Джаксън напусна, но ще се справим и без него. Рубриката на Алва беше пълен хаос — забравил си е граматиката. Пренаписах я, но не му казвай, кажи му, че ти си я редактирал.

— Отиди да поспиш. Аз ще поема работата на Манинг. Мога да работя с часове.

Продължиха по същия начин. Дните минаваха, в експедицията се трупаха купчините върнати вестници, постепенно заеха и коридора, бели камари хартия като мраморни плочи. С всеки брой тиражът на „Банър“ намаляваше, но купчините ставаха все повече. Дните минаваха — дни на героични усилия да бъде издаван вестник, който никой не купуваше, нито четеше.