Айн Рэнд - Изворът

Затваряше слушалката и сядаше, загледан усмихнато в телефона. Мисълта за къщата извън града беше като мисъл за континент отвъд океан, който няма как да прекоси; чувстваше се като затворен в обсадена крепост и това му харесваше — не фактът, а усещането. На лицето му се изписваше изражението на далечните му предци, воювали по крепостните стени на замъците си.

Една вечер отиде до отсрещния ресторант. Дни наред не бе сядал да се нахрани спокойно. Когато се върна, по улиците все още имаше остатъци от светлина, сякаш бледнеещите слънчеви лъчи се бяха настанили твърде удобно в топлия въздух и не им се искаше да се оттеглят, макар слънцето отдавна да бе залязло. Във ведрия кафеникав летен здрач небето изглеждаше чисто, а улицата — мръсна, по ъглите на старите сгради се мяркаха унили кафяви и оранжеви петна. Стачниците крачеха пред входа на „Банър“. Бяха осем и обикаляха, описвайки издължена елипса по тротоара. Позна едно момче — криминален репортер, не бе виждал другите. Носеха плакати: „Тухи, Хардинг, Алън, Фолк…“ „Свободата на печата…“ „Гейл Уайнънд потъпква човешките права…“

Проследи с очи една жена. Бедрата й започваха още от глезените, отекли над стегнатите връзки на обувките. Имаше широки рамене, огромно квадратно тяло, облечено в дълго палто от евтин кафяв туид и малки бели ръце, които изпускат всичко в кухнята. На мястото на устата й имаше прорез без устни. Походката й беше патешка, но се движеше с изненадваща пъргавина. С всяка своя стъпка сякаш предизвикваше целия свят да я удари, казваше му злобно и лукаво, че много ще й хареса — каква лоша шега би било, ако светът се опита да я удари, нека само опита и ще види, нека само опита. Уайнънд беше сигурен, че тя никога не е работила в „Банър“. Нямаше как да е работила, защото имаше вид на човек, който не е учил да чете, а походката й изтъкваше, че хич и не й трябва. Носеше плакат: „Ние настояваме…“

Спомни си за нощите, когато спеше на канапето в старата сграда на „Банър“, в първите години. Трябваше да изплати новите печатни преси, „Банър“ трябваше да бъде по щандовете преди конкурентите. Една вечер изхрачи кръв, но отказа да отиде на лекар. Оказа се, че му няма нищо, само е изтощен.

Забърза към сградата. Печатните преси работеха с пълна сила. Спря и се заслуша в грохота им.

През нощта сградата притихна. Изглеждаше по-голяма, сякаш грохотът бе заемал място, а после го бе освободил. От отворените врати струеше светлина в дългите тъмни коридори. Някъде затрака самотна пишеща машина, равномерно, като капещ кран. Уайнънд тръгна из коридорите. Спомни си с каква готовност работеха хората му, когато подкрепяше предизборната кампания на отявлени мошеници за местните избори, когато възхваляваше вертепите, съсипваше репутации чрез скандални клевети и ридаеше за гангстерски майки. Талантливи и уважавани хора се надпреварваха да работят за него. За първи път в цялата си кариера сега проявяваше честност. Поведе своята най-голяма битка, с помощта на стачкоизменници, случайно наети хора, пияници и послушни изпълнители, твърде пасивни, за да напуснат. Каза си, че може би вината не е у онези, които отказаха да работят за него.

Слънцето огря квадратната кристална мастилница на бюрото му. Уайнънд замечта за студено питие на поляна, за бели дрехи, за допира на тревата под голите лакти. Отклони погледа си от игривите лъчи и продължи да работи. Стачката продължаваше втора седмица. Затвори се в кабинета си и нареди да не го безпокоят, за да завърши започнатата статия. Знаеше, че си търси оправдание, че се опитва поне за един час да не вижда какво става в сградата.

Вратата на кабинета му се отвори без предупреждение. Влезе Доминик. Откак се бяха оженили, не й бе разрешено да влиза в „Банър Билдинг“.

Той стана с кротко и послушно движение. Не си позволи никакви въпроси. Тя беше с ленен костюм с цвят на корал, изправена, сякаш зад нея беше езерото и слънчевата светлина се издигаше от повърхността към гънките на дрехите й.

— Гейл, дойдох, за да поема старата си работа в „Банър“.

Той я погледна мълчаливо. Усмихна се като човек, който оздравява.

Отиде до бюрото, взе написаните листове, подаде й ги и каза:

— Занеси ги на метранпажите. Събери агенционните телеграми и ми ги донеси. После иди при Манинг в отдела за местните новини.

Невъзможното, онова, което не се постига с дума, поглед или жест, пълното единение на двама души в пълно разбирателство, се случи с преминаването на тънкия сноп хартия от неговата ръка в нейната. Пръстите им не се докоснаха. Тя се обърна и излезе от кабинета.