Айн Рэнд - Изворът

— Не разбирам — повтаряше с равен, монотонен глас на всички наоколо, — не разбирам как Елсуърт Тухи се сдоби с толкова много власт… А Елсуърт е културен човек, идеалист, не е гаден уличен радикал, той е толкова приятен и остроумен, толкова е ерудиран! Той винаги се шегува, не е привърженик на насилието. Елсуърт не е искал да стане така, не е подозирал как ще се развият нещата, той обича хората, бих заложил ризата си за Елсуърт Тухи.

Веднъж в кабинета на Уайнънд се осмели да каже:

— Гейл, защо отказваш да преговаряш? Поне се срещни с тях.

— Млъкни.

— Но, Гейл, може и да са прави за някои неща. Те са журналисти. Знаеш какво говорят за свободата на печата…

И тогава избликна пристъпът на ярост, който бе очаквал дни наред, но накрая реши, че ще му се размине. Сините ириси на Уайнънд избледняха и се превърнаха в бели петна, в слепи, светещи очни ябълки на хлътналото лице, ръцете му затрепериха. И само след миг Скарет стана свидетел на нещо невиждано: Уайнънд овладя пристъпа, без да издаде звук, без да се освободи от напрежението. От усилието по хлътналите му слепоочия изби пот. Опря юмруци на ръба на бюрото.

— Алва… ако не бях седял цяла седмица на стълбите на „Газет“, щеше ли да го има вестникът, в който те да говорят за свобода на печата?

Имаше полиция и отвън, и в коридорите на сградата. Присъствието й беше полезно, макар и не кой знае колко. Една вечер някой плисна киселина през главния вход. Киселината изгори стъклата на прозорците на партера и остави по стените петна като от проказа. Пясък в лагерите спря една от печатарските машини. Разбит бе магазин за деликатеси, чийто собственик рекламираше в „Банър“. Множество малки рекламодатели се оттеглиха. Организиран бе погром над камионите, които разнасяха вестниците на Уайнънд. Един шофьор бе убит. Стачкуващият Съюз на служителите на Уайнънд протестира срещу проявите на насилие. Съюзът заяви, че не ги е провокирал. Повечето членове нямаха представа кой стои зад насилието. „Ню Фронтиърс“ смотолеви нещо за непростими изстъпления, които приписа на „спонтанно избликнал, основателен народен гняв“.

От името на група, определила се като либерални бизнесмени, Хоумър Слотърн изпрати на Уайнънд съобщение за анулиране на рекламните договори. „Можете да ни съдите, ако желаете. Знаем, че имаме законна причина да анулираме договорите с вас. Подписахме ги за реклама в уважаван вестник, а не в срамен парцал, който предизвиква стачки пред вратите ни, който съсипва нашия бизнес и който вече никой не чете.“ В групата бяха повечето състоятелни рекламодатели на „Банър“.

Гейл Уайнънд стоеше до прозореца и гледаше своя град.

„Подкрепял съм стачки във времена, когато това беше опасно. Борил съм се с Гейл Уайнънд през целия си живот. Никога не съм очаквал, че ще дойде ден или случай, когато ще съм длъжен да кажа — както казвам сега — че заставам на страната на Гейл Уайнънд“ — написа Остин Хелър в „Кроникъл“.

Уайнънд му изпрати бележка: „Върви по дяволите, не съм те молил да ме подкрепяш. ГУ“

„Ню Фронтиърс“ нарече Остин Хелър „реакционер, продал се на едрия бизнес“. Дамите от интелектуалните среди обявиха Остин Хелър за старомоден.

Гейл Уайнънд сядаше на едно бюро в стаята на редакторите и пишеше редакционни статии, както обикновено. Оределият му екип не долови в него никаква промяна — нито бързаше, нито се гневеше. Никой не забеляза, че извършва и съвсем нови за него действия: отиваше в печатницата, заставаше до белия хартиен поток, който бълваха огромните машини и слушаше грохота им. Вземаше реглета от пода на наборното отделение, въртеше я разсеяно в дланта си като парче нефрит и я поставяше внимателно на някоя маса, като че ли не искаше да се прахоса. Бореше се против прахосването, без да си дава сметка, действайки инстинктивно: събираше пръснатите моливи, отдели половин час да поправи счупена пишеща машина, а в това време телефоните звъняха неспирно. Не го правеше, за да спести пари — подписваше чекове, без да погледне числата, а Скарет го беше страх да помисли за парите, които се харчат всеки ден. Правеше го заради дребните неща в сградата, в която обичаше всяка брава, заради нещата, които принадлежаха на „Банър“, който му принадлежеше.

Всеки ден късно следобед се обаждаше на Доминик в извънградската къща.

— Отлично. Всичко е под контрол. Не обръщай внимание на паникьорите… Не, по дяволите, нали знаеш, че не искам да говоря за проклетия вестник. Кажи ми как изглежда градината… Ходи ли днес да поплуваш?… Разкажи ми за езерото… С каква рокля си облечена?… Слушай WLX довечера, ще предават любимия ти „Концерт №2“ на Рахманинов… Разбира се, че имам време да съм информиран за всичко… Добре де, не мога да заблудя бивша репортерка, наистина прегледах страницата с радиопрограмите… Разбира се, че много хора ни помагат, но не мога напълно да се доверя на някои от новите момчета и нямам много свободно време… Преди всичко, не идвай в града. Нали ми обеща… Лека нощ, скъпа моя…