Айн Рэнд - Изворът

— Гейл, ако хората се организират за заплати, работно време или битови искания, това е тяхно законно право. Но когато го правят без видима цел, по-добре е да следиш внимателно какво става.

— Скъпа, колко пъти да те моля? Стой настрана от „Банър“.

Не си бе направил труда да разбере кои членуват в Съюза. Установи, че са малко на брой, но ключови хора: всичките му качествени служители, не големите началници, но нивото под тях, внимателно подбраните, активните, инициативните: най-добрите репортери, умеещите да пишат, редакторите. Разгледа трудовите им досиета: повечето от тях бяха наети през последните осем години с препоръки от г-н Тухи.

Нечленуващите в Съюза се присъединиха към стачката по различни причини: някои мразеха Уайнънд, други се страхуваха да странят от стачката и решиха, че е по-лесно да стачкуват, отколкото да обмислят ситуацията. Боязлив човечец срещна Уайнънд в коридора, спря и закрещя:

— Ще се върнем, сладурче, и тогава песента ще е друга!

Някои стачкуваха, избягвайки да се срещат с Уайнънд. Други се опитаха да се застраховат.

— Г-н Уайнънд, мразя да стачкувам, адски мразя, нямам нищо общо с този Съюз, но стачката си е стачка. Не мога да си позволя да съм стачкоизменник.

— Честно казано, г-н Уайнънд, не знам кой е крив и кой прав, но смятам, че Елсуърт Тухи изигра мръсен номер, Хардинг не биваше да му позволи да го пробута, но може ли в наше време човек да е сигурен кой е прав за каквото и да било? Нещото, което няма да направя, е да пресека стачния кордон. Не, господине. Така усещам нещата, независимо дали стачниците са прави или не.

Стачниците издигнаха две искания: четиримата уволнени да бъдат върнати на работа и „Банър“ да промени позицията си за процеса „Кортланд“.

За да обясни позицията си, отговорният редактор Хардинг написа статия, която бе публикувана в „Ню Фронтиърс“.

„Наистина наруших заповедите на г-н Уайнънд за редакционната политика, което сигурно е без прецедент за един отговорен редактор. Направих го, съзнавайки напълно каква отговорност поемам. Г-н Тухи, Алън, Фолк и аз искахме да спасим «Банър» заради работещите в него, заради акционерите и читателите. Искахме с мирни средства да вразумим г-н Уайнънд. Надявахме се, че той ще отстъпи доброволно, след като види, че «Банър» се присъединява към позицията на повечето вестници в нашата страна. Знаехме, че нашият работодател е тираничен, непредвидим и безскрупулен, но поехме риск, готови да се пожертваме в името на професионалния си дълг. Макар да признаваме правото на собственика да диктува политиката на вестника си по политически, социологически или икономически въпроси, ние смятаме, че ситуацията излиза извън границите на благоприличието, ако работодателят очаква уважаващи себе си хора да отстояват каузата на обикновен престъпник. Бихме искали господин Уайнънд да осъзнае, че времето на диктаторската еднолична власт е отминало. Трябва да имаме някакъв глас в управлението на вестника, в който си вадим хляба. Това е битка за свободата на печата.“

Г-н Хардинг беше на шейсет години, притежаваше имение в Лонг Айлънд и през свободното си време ловеше диви гъски и отглеждаше фазани. Бездетната му съпруга членуваше в управителния съвет на Работилницата за социални изследвания. Най-видният лектор — Тухи, я въведе в Работилницата. Тя бе написала статията на съпруга си.

Другите двама уволнени не бяха членове на Съюза на Тухи. Дъщерята на Алън беше красива млада актриса, която играеше във всички пиеси на Айк. Братът на Фолк беше секретар на Ланселът Клоуки.

Седнал на бюрото в кабинета си, Гейл Уайнънд гледаше купчината хартия. Имаше много работа, но в мислите му постоянно се връщаше една сцена, от която не можеше да се отърве и чийто, смисъл се намесваше във всяко негово действие — дрипаво момче застава пред бюрото на редактора и пита: „Можете ли да напишеш котка? Можете ли да напишете антропоморфология?“ Лицата се размиваха и смесваха, струваше му се, че момчето застава пред неговото бюро и чака. Веднъж изрече на висок глас: „Махай се!“ После се разгневи и си каза: откачаш, глупако, сега не е моментът за такива мисли. Не изрече повече нищо, но разговорът продължи да звучи в мислите му, докато четеше, правеше бележки и подписваше документи: „Махай се! Нямаме работа тук.“ „Ще се въртя наоколо. Използвайте ме, когато искате. Не е нужно да ми плащате.“ „Те ти плащат, не разбираш ли, глупчо? Плащат ти.“ Заговори с нормален глас по телефона: