Айн Рэнд - Изворът

За миг се зачуди кой вестник държи. Погледна името в горния край на страницата. Все пак беше „Банър“, рубриката си беше на мястото, в първата колона на първа страница от втори раздел.

Наведе се и каза на шофьора да кара към офиса. Вестникът остана отворен на коленете му, докато колата спря пред „Банър Билдинг“.

Усети веднага, щом влезе в сградата. Забеляза го в очите на двамата репортери, излизащи от асансьора във фоайето, в позата на асансьорния оператор, който не устоя и се обърна, за да го изгледа. Усети очакването във внезапно застиналите хора в чакалнята пред кабинета му, в замлъкналата пишеща машина на бюрото на една от секретарките, във вдигнатата ръка на друга. Тогава си даде сметка, че всички последици на немислимото са ясни на всеки работещ в неговия вестник.

Първо се почувства смътно шокиран, защото във възцарилото се очакване хората се чудеха какъв ще е изходът от сблъсъка между него и Елсуърт Тухи.

Нямаше никакво време да се замисля за собствените си реакции. Не можа да обърне внимание на нищо друго, освен на усещането за притискане, за натиск върху лицевите си кости, зъбите, бузите, носа. Даде си сметка, че трябва да противодейства на това усещане, да го приглуши и потисне.

Не поздрави никого. Влезе в кабинета си. Алва Скарет се бе отпуснал в един стол пред бюрото му. Скарет носеше превръзка от мръсна бяла марля на гърлото си. Бузите му пламтяха. Уайнънд спря насред стаята. Хората вън се успокоиха, като видяха невъзмутимото му лице. Но Алва Скарет беше наясно.

— Гейл, не бях тук — прошепна дрезгаво, без глас. — Не съм идвал от два дни. Имам ларингит, Гейл. Питай моя лекар. Не съм идвал. Току-що се вдигнах от леглото, погледни ме, тридесет и девет и четири, имам температура, докторът не ми даваше, но аз… да стана, искам да кажа, Гейл, не бях тук, не бях тук!

Не знаеше какво точно е чул Уайнънд. Уайнънд го остави да завърши, после се направи, че слуша, сякаш звуците стигаха до него със закъснение. След малко Уайнънд попита:

— Кой беше дежурен редактор?

— Ами… Алън и Фолк.

— Уволни Хардинг, Алън, Фолк и Тухи. Изплати договора на Хардинг. Но не и на Тухи. Да са напуснали сградата до петнайсет минути.

Хардинг беше отговорен редактор, Фолк стилов редактор, Алън беше редактор на първа страница. Всички работеха в „Банър“ повече от десет години. Скарет се зашемети, сякаш чу, че президентът е отстранен от поста си, че Ню Йорк е унищожен от метеор или че Калифорния е потънала в Тихия океан.

— Гейл! — изстена той. — Невъзможно е!

— Напусни.

Скарет излезе.

Уайнънд натисна един бутон на бюрото си и отвърна на треперещия глас на жената отвън:

— Никой да не влиза при мен.

— Да, господин Уайнънд.

Натисна друг бутон и поръча на мениджъра по разпространението:

— Оттеглете целия тираж.

— Господин Уайнънд, твърде късно е! Повечето са…

— Спрете ги.

— Да, господин Уайнънд.

Искаше му се да положи глава на бюрото, да лежи неподвижно и да си отдъхне. Но отдихът, от който се нуждаеше, не съществуваше. Той беше нещо повече от сън, повече от смърт, отдих на човек, който никога не е живял. Желанието да си отдъхне беше подигравка към самия него, защото знаеше, че неудържимият натиск в черепа му означава точно обратното, че му налага да действа, и то толкова силно, че го парализира. Затърси чисти листове — забрави къде ги държи. Ще напише редакционна статия, за да обясни и да противодейства. Трябва да бърза. Не може да чака нито минута, трябва веднага да започне да пише.

Напрежението изчезна, щом написа първата дума. Докато ръката му се движеше светкавично по листа, той се замисли за огромната сила на думите — и за онези, които ще ги чуят, но първо за онзи, който ги изнамира. Думите носеха изцеление, предлагаха решение, разбиваха бариери. Изглежда най-голямата тайна, която учените не са открили, първоизточникът на живота, е случващото се в момента на превръщането на мисълта в думи.

Заслуша се в грохота и вибрациите в стените и пода. Пресите бълваха следобедния вестник — малкият таблоид „Клариън“. Усмихна се на звука. Ръката му се задвижи още по-бързо, сякаш звукът беше енергия, вкарана в пръстите му.

Реши, че няма да използва обичайното за редакционните статии местоимение „ние.“ Написа:

„… И ако моите читатели или враговете ми искат да ми се присмеят за този неприятен случай, ще се съглася с тях и ще приема присмеха като изплащане на дълг. Заслужих го.“

Каза си: това е сърцето на тази сграда, то бие, колко е часът? — наистина ли го чувам или бие моето сърце? Веднъж един лекар сложи слушалките на стетоскопа в ушите ми и ме накара да чуя как бие собственото ми сърце — звучеше точно така. Каза, че съм здраво животно и ще ме бива още много години, много… години…