Айн Рэнд - Изворът

„Натрапих на читателите си долнопробен негодник, чийто престиж в интелектуалните среди е единственото ми оправдание. Не презирам обществото до такава степен, че да го сметна за опасен. Все още изпитвам достатъчно уважение към хората, за да кажа, че Елсуърт Тухи не може да е заплаха“.

Казват, че звукът не изчезва, а пътува в космическото пространство. Какво става с ударите на човешкото сърце? Те са толкова много за петдесет и шест години. Възможно ли е да се съберат в нещо като кондензатор и отново да се използват? Ако зазвучат отново, може ли резултатът да е грохотът на пресите?

„Но аз му позволих да се изявява под главата на моя вестник. И ако публичното разкаяние е необичайно, унизително действие в наше време, аз сам си налагам точно това наказание“.

Тихите като капки звуци, които човек никога не чува, всеки от които е единствен и завършен, не като запетая, а като точка, дълъг низ от изписани точки, събрани да задвижват пресите — те бяха звучали не петдесет и шест, а тридесет и една години. Предишните двадесет и пет ми бяха нужни, за да се подготвя — бях на двадесет и пет години, когато издигнах новото име над вратата. Издателите не променят името на вестника, но аз го промених — „Ню Йорк Банър“ стана „Банър“ на Гейл Уайнънд…

„Моля за прошка всеки, който е чел този вестник.“

Здраво животно. Всичко, което правя, е здравословно. Трябва да доведа лекаря тук, за да послуша пресите. Той ще се усмихне със своята добра, самоуверена, доволна усмивка. На лекарите им харесват субектите с добро здраве, колкото и да са редки. Трябва да му доставя удоволствие — той не е чувал по-здравословен звук — и ще каже, че „Банър“ ще го бива още много години…

Вратата на кабинета се отвори. Влезе Елсуърт Тухи.

Уайнънд изчака да прекоси стаята и да стигне до бюрото, без да възрази. Уайнънд реши, че изпитва любопитство — ако любопитството може да се разрасне до размерите на рисуваните бръмбари с размерите на къща, надвиснали над човешки фигури, които бяха отпечатвани в комиксите на неделните притурки на „Банър“. Любопитство, предизвикано от факта, че Елсуърт Тухи все още е в сградата, че Тухи успява да влезе при него въпреки нарежданията му, че Тухи се смее.

— Дойдох да се сбогувам, господин Уайнънд — каза Тухи. Изражението му беше спокойно, без следа от злорадство. Лицето му беше като на актьор, който знае, че преиграването е признание за поражение, а най-голямата дързост се изразява със спокойствие. — И да ви кажа, че ще се върна. На същата работа, със същата рубрика, в същата сграда. Тогава вие ще разберете каква грешка сте допуснали. Простете ми, знам, че е проява на изключително лош вкус, но чаках този миг цели тринадесет години и мисля, че мога да си позволя пет минути за награда. И така, вие сте човек със силно чувство за собственост, нали, господин Уайнънд, и обичате чувството си за собственост? Замислихте ли се поне веднъж на какво се опира това чувство? Сетихте ли се да му укрепите основите? Не, защото сте практичен човек. Практичните хора работят с банкови сметки, с недвижима собственост, с договори за реклама и ценни книжа със златисти ръбове. Те оставят на непрактичните интелектуалци като мен забавлението да извършват химичен анализ на златистите ръбове, за да узнаят някои неща за естеството и източника на златото. За вас най-важното е „Крийм-О-Пудинг“, а на нас оставяте такива банални неща като театъра, филмите, радиото, училищата, литературната и архитектурната критика. Давате ни тази дребна хапка, та да кротуваме, щом толкова държим да си губим времето с несъществените неща в живота, докато вие правите пари. Парите са власт. Нали, господин Уайнънд? Значи искате власт, така ли, г-н Уайнънд? Власт над хората ли искате? Жалък аматьор! Вие не сте проумели естеството на своята амбиция, иначе щяхте да сте наясно, че не сте в състояние да я осъществите. Не сте в състояние да прилагате подходящите методи, нито бихте харесали резултатите. Не ставате за мошеник. Нямам нищо против да ви го кажа, защото не знам кое е по-лошо: да си голям мошеник или голям глупак. Затова ще се върна. И когато се върна, ще ръководя този вестник.

Уайнънд каза спокойно:

— Когато се върнете. А сега изчезвайте.

Редакцията на „Банър“ обяви стачка.

Съюзът на служителите на Уайнънд се включи в стачката организирано. Присъединиха се и много други, които не членуваха в него. Печатарите продължиха да работят.

Уайнънд не бе обръщал никакво внимание на Съюза. Плащаше по-високи заплати от всеки друг издател и никога не му бяха предявявали икономически искания. Ако служителите му искаха да се забавляват, слушайки речи, той не виждаше причина да се тревожи. Веднъж Доминик се опита да го предупреди: