Айн Рэнд - Изворът

На дългата, гладка като стъкло махагонова маса, около която заседаваше Съветът на директорите, бе гравиран монограмът ГУ, възпроизведен с цветно дърво от неговия подпис. Директорите се дразнеха от монограма. Сега обаче не им остана време да го забележат. Погледът на един човек случайно попадна върху монограма и в очите му светна задоволство.

Директорите насядаха около масата. Това бе първото заседание в историята на Съвета, което не бе свикано от Уайнънд. Но заседанието бе насрочено и Уайнънд дойде. Стачката продължаваше втори месец.

Уайнънд се изправи до председателския стол. Беше като излязъл от модно списание за мъже, строго елегантен, с бяла кърпичка в джобчето до ревера на тъмния костюм. Директорите се отдадоха на странни асоциации: някои се сетиха за британски шивачи, други за Камарата на лордовете, трети за лондонския Тауър и екзекутирания английски крал — или беше председател на Камарата? — който умрял толкова красиво.

Не им се искаше да гледат мъжа, изправен пред тях. Разчитаха на образите от стачния протест, на силно парфюмираните жени с маникюр, които гръмко подкрепяха Елсуърт Тухи в салонните спорове, на широкото и плоско лице на момичето, преминаващо по „Пето Авеню“ с плакат „Ние не четем Уайнънд“ — от тези образи черпеха подкрепа и смелост да изкажат мнението си.

Уайнънд си спомни срутената стена на брега на Хъдзън. Спомни си как чу стъпките, приближаващи от няколко пресечки. Но този път липсваше усещането за жици, които държат напрегнати мускулите на ръката му.

— Нещата излязоха извън всички граници на здравия разум. Бизнес ли искаме да правим, или сме благотворително дружество за защита на лични приятели?

— Триста хиляди долара миналата седмица… Няма значение откъде знам, Гейл, няма никаква тайна, твоят банкер ми каза. Добре де, парите са си твои, но ако очакваш да си ги върнеш от вестника, искам да знаеш, че сме наясно с номерата ти. Няма да прехвърляш на корпорацията загубите, няма да допуснем никаква загуба, този път няма да се измъкнеш, твърде късно е, Гейл, фантастичните ти номера вече не минават.

Загледан в месестите устни, от които излизаха тези звуци, Уайнънд си каза: ти ръководеше „Банър“ от самото начало, без да знаеш, но аз знам, вестникът беше твой, а сега няма какво да спасяваме.

— Да, Слотърн и хората му са готови да подновят рекламата веднага. Единственото им условие е да приемем исканията на Съюза. Ще подновят договорите си при старите условия, дори без да чакат да възстановиш продажбите — а това няма да е никак лесно, приятелю. Според мен проявяват голяма щедрост. Говорих с Хоумър вчера и той ми обеща — да ти кажа ли за какви суми става въпрос, Уайнънд, или знаеш и без моя помощ?

— Не, сенатор Елдридж не иска да се срещне с теб… Стига, Гейл, известно ни е, че си летял до Вашингтон миналата седмица. Но сигурно на теб не ти е известно, че сенатор Елдридж разказва навсякъде, че пет пари не дава. А Бос Крейг ненадейно го извикаха във Флорида, да наглежда болната си леля, нали? Никой няма да ти подаде ръка този път, Гейл. Това не е договор за улична настилка, нито скандал с фалшиви акции. А и ти вече не си онова, което беше.

Уайнънд си помисли: не съм същият, не съм бил тук, защо тогава ви е страх да ме погледнете? Мигар не знаете, че съм най-незначителният сред вас? Полуголите жени в неделните притурки, бебетата в раздела с илюстрациите, редакционните статии за катеричките в парка, всичко това избликваше от вашите души, то бе същността на душите ви… а къде беше моята?

— Дявол да го вземе, изобщо не разбирам какво става. Всичко щеше да е ясно, ако бяха поискали увеличение на заплатите, това щях да го разбера и щях да настоявам да смажем негодниците. Но за какво става дума — някакъв си интелектуален проблем! Трупаме загуби заради някакви си принципи ли?

— Не разбираш ли? „Банър“ вече е църковно издание. Господин Гейл Уайнънд е евангелист. В безизходица сме, но имаме идеали.

— Поне да бяхме изправени пред истински проблем, например политически… а да се вдигне целият този шум, защото луд човек взривил с динамит някаква ужасна сграда! Всички ни се смеят. Честно ти казвам, Уайнънд, опитвах се да чета редакционните ти статии, и ако искаш да чуеш мнението ми, те бяха най-калпавите писания, отпечатани във вестник. Все едно че са написани за гимназиални учители!

Уайнънд си каза: знам кой си. Ти би дал пари на бременна уличница, но не би дал и стотинка на гладуващ гений. Лицето ти ми е добре познато, аз те избрах и те взех на работа. Казвах ви: когато изпитвате съмнения за работата си, спомнете си лицето на този човек — вие пишете за него. А ти възрази: но, господин Уайнънд, неговото лице не може да се запомни. Може, момчето ми, може, отвръщах аз. То ще се появи отново, за да напомни за себе си, ще се появи, за да поиска разплата. И аз ще се разплатя. Преди много години подписах празен чек и сега той трябва да бъде осребрен. Но приносителят му винаги иска да получи всичко, което имаш.