Айн Рэнд - Изворът

— Все едно че сме се върнали в средновековието. Позор за демокрацията! — захленчи Мичъл Лейтън. — Крайно време е тук да се чуят различни гласове. Един човек управлява еднолично всички тези вестници според прищевките си… на какво прилича това, да не би да сме в деветнадесети век? — Лейтън се нацупи. Погледът му се рееше към един банкер от другата страна на масата. — Да не би някой от вас да е проявил интерес към моите идеи? Наистина имам идеи. Всички ние трябва да представим идеите си. Да работим като екип, като голям оркестър. Крайно време е вестникът да възприеме модерна, либерална, прогресивна политика! Например по въпроса за дребните арендатори…

— Млъкни, Мич — каза Алва Скарет. По слепоочията му се стичаха капчици пот. Не знаеше защо, но му се искаше съветът да надделее. В стаята се случваше нещо… много е горещо тук, каза си той, дано някой да отвори прозореца.

— Няма да млъкна! — кресна Мичъл Лейтън. — С нищо не съм по-лош от…

— Моля ви, господин Лейтън — каза банкерът.

— Добре, добре — отвърна Лейтън. Но не забравяйте кой държи най-големия пакет акции след този Супермен. — Размаха пръст към Уайнънд, без да го поглежда. — Не го забравяйте. И познайте кой се готви да поеме нещата.

— Гейл — каза Алва Скарет и погледна Уайнънд с необичайно честни и измъчени очи — Гейл, няма смисъл. Можем обаче да спасим каквото е останало. Какво ще кажеш да признаем, че сме грешили за „Кортланд“ и… и да върнем на работа Хардинг, той е способен човек, и… може би Тухи…

— Да не чувам името на Тухи — каза Уайнънд.

Мичъл Лейтън зяпна, после затвори уста.

— Ето какво ще направим, Гейл! — възкликна Алва Скарет. — Чудесно! Можем да преговаряме с тях, да им предложим сделка. Сменяме политиката към „Кортланд“ — ще трябва да я сменим на всяка цена, не заради проклетия Съюз, а за да възстановим продажбите — ще им предложим тази промяна и ще върнем Хардинг, Алън и Фолк, но не и Ту… не и Елсуърт. Отстъпваме и ние, отстъпват и те. Всички излизат с чест от бъркотията. Съгласен ли си, Гейл?

Уайнънд мълчеше.

— Мисля, че предложението ви е разумно, господин Скарет — каза банкерът. — Това е добро решение. В края на краищата трябва да позволим на г-н Уайнънд да запази престижа си. Можем да пожертваме… един коментатор и да се помирим.

— Не съм съгласен! — кресна Мичъл Лейтън. — Изобщо не съм съгласен! Защо да жертваме господин… един голям либерал, само заради…

— Подкрепям господин Скарет — каза мъжът, който заговори за сенаторите. Подкрепиха го и други гласове. Мъжът, разкритикувал редакционните статии, внезапно каза в общия шум:

— Мисля, че въпреки всичко Гейл Уайнънд беше супер като началник! — Очевидно Мичъл Лейтън не му харесваше. Погледна към Уайнънд, очаквайки закрила. Уайнънд не забеляза.

— Гейл? — попита Скарет. — Гейл, какво ще кажеш?

Въпросът остана без отговор.

— По дяволите, Уайнънд, трябва да отговориш, сега или никога! Нещата не могат да продължават така!

— Вземи решение или напусни!

— Ще откупя твоя дял! — виеше Лейтън. — Искаш ли да го продадеш? Искаш ли да го продадеш и да се измиташ?

— За бога, Уайнънд, не се дръж като глупак!

— Гейл, става дума за „Банър“… — прошепна Скарет. — За нашия „Банър“…

— Ще те подкрепим, Гейл, всички ще се впрегнем, за да изправим на крака нашия вестник, ще правим каквото кажеш, ти ще си шефът — но за бога, постъпи като шеф сега!

— Тихо, господа, тихо! Уайнънд, това е нашето решение: променяме политиката към „Кортланд“, връщаме на работа Хардинг, Алън и Фолк, и спасяваме потъващия кораб. Да или не?

Отговор нямаше.

— Уайнънд, нали знаеш, че или трябва да приемеш… или да закриеш „Банър“. Нещата не могат да продължават така, дори ако изкупиш всичките ни дялове. Или ще отстъпиш, или ще закриеш „Банър“. По-добре отстъпи.

Уайнънд чуваше много добре. Чу тези думи във всички изказвания. Слушаше ги дни наред преди заседанието. Знаеше ги по-добре от всеки присъстващ. Да закрие „Банър“.

Пред очите му беше една-единствена сцена: как новата табела се издига над вратата на „Газет“.

— По-добре да отстъпиш.

Направи крачка назад. Зад него нямаше стена. Беше страничната облегалка на стола.

Спомни си онзи миг в спалнята, когато почти бе натиснал спусъка. Усети, че в този момент го натиска.

— Добре.

Това е само капачка от бутилка, каза си Уайнънд, вглеждайки се в блестящото петънце под краката му. Капачка от бутилка, забита в уличната настилка. Паважът на Ню Йорк е пълен с такива неща — капачки, безопасни игли, предизборни значки, верижки за сифони на мивки. Понякога дори има загубени бижута. Всички са еднакви, сплескани и прегазени. Проблясват в уличната настилка нощем. Наторяват града. Някой изпива бутилката и захвърля капачката. Колко ли коли са я прегазили? Възможно ли е да бъде възстановена? Може ли човек да коленичи, да порови с голи ръце и да я извади? Нямах право да се надявам, че ще намеря изход. Нямам право да коленича и да моля за спасение. Преди милиони години, когато се е зараждала земята, имало живи същества като мен. Мухи залепвали в смола и се превръщали в кехлибар. Животни били повличани от кал и се превръщали в скала. Аз живея в двадесети век и се превръщам в парченце тенекия, забито в настилката, по която минават камионите в Ню Йорк.