Айн Рэнд - Изворът

— Изумително — каза Ланселът Клоуки, — но наистина съм ядосан на Съюза, Елсуърт. Как можаха да те измамят така?

— Не бъди глупак, Ланс — каза Елсуърт Тухи.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз им казах да приемат условията.

— Ти ли им каза?

— Да.

— Но за бога! „Един тих глас“…

— Можеш да почакаш „Един тих глас“ още около месец, нали? Днес заведох дело в комисията по труда да бъда възстановен на работа в „Банър“. Има много начини да се одере котка, Ланс. Не е толкова важно как ще я одереш, след като си й прекършил гръбнака.

Същата вечер Роурк звънна на вратата в апартамента на Уайнънд. Отвори икономът:

— Господин Уайнънд не може да ви приеме, господин Роурк.

Роурк пресече улицата и от отсрещния тротоар видя осветен квадрат високо над покривите — в кабинета на Уайнънд светеше.

Следващата сутрин Роурк отиде в кабинета на Уайнънд в „Банър Билдинг“. Секретарката му каза:

— Господин Уайнънд не може да ви приеме, господин Роурк. — Добави с любезен, стегнат глас: „Господин Уайнънд ме помоли да ви предам, че не иска повече никога да ви вижда.“

Роурк му написа дълго писмо:

„… Гейл, разбирам. Надявах се, че ще се справиш, но след като е било писано да стане така, започни отначало, оттам, където си сега. Знам какво си преживял. Не го правиш заради мен, нещата не опират до мен, но ако това ще ти помогне, искам да ти кажа, че повтарям всичко, което съм ти казвал. За мен нищо не се е променило. За мен ти си същият. Не казвам, че ти прощавам, защото между нас няма нищо за прошка. Но ако ти не можеш сам да си простиш, ще ми позволиш ли да го направя аз вместо теб? Нека ти кажа, че няма значение, че това не е окончателна присъда над теб. Дай ми възможност да ти позволя да забравиш. Довери ми се, докато се възстановиш. Знам, че никой не е в състояние да направи такова нещо за друг човек, но ако все още държиш на мен както преди, ще приемеш. Приеми го като кръвопреливане, от което имаш нужда. Приеми. По-трудно е от битката със стачкуващите. Направи го заради мен, ако това може да ти помогне. Направи го. Върни се. Има още един шанс. Онова, което смяташ, че си загубил, не може да бъде нито загубено, нито намерено. Не допускай да изчезне.“

Писмото се върна при Роурк неотворено.

Алва Скарет пое ръководството на „Банър“. Уайнънд се затвори в кабинета си. Махна снимката на Роурк от стената. Зае се с договорите за реклама, с разходите и счетоводството. Скарет пое редакционната политика. Уайнънд престана да чете „Банър“.

Уайнънд понякога ходеше из сградата. Служителите му се подчиняваха както и преди. Той продължаваше да е като машина и те знаеха, че тази машина е по-опасна от всякога — кола, летяща надолу по хълма, без гориво и без спирачки.

Спеше в апартамента си. Не се видя с Доминик. Скарет му каза, че тя се е върнала в къщата извън града. Веднъж Уайнънд нареди на секретарката си да се обади в Кънектикът. Застана до бюрото й, а тя попита иконома дали г-жа Уайнънд е там. Икономът отвърна утвърдително. Секретарката затвори телефона и Уайнънд се върна в кабинета си.

Реши, че ще си даде няколко дни. После ще се върне при Доминик. Бракът им ще бъде такъв, какъвто тя бе поискала в началото — „Госпожа Вестниците на Уайнънд“. Ще се примири.

Изчакай, казваше си той, агонизиращ от нетърпение, изчакай. Трябва да се подготвиш да се изправиш пред нея такъв, какъвто си сега. Да се подготвиш да бъдеш просяк. Не можеш да претендираш за неща, над които нямаш право. Край на равенството, на съпротивата, на гордостта да мериш силата си с нейната. Остава само примирението. Изправи се пред нея като мъж, който не може да й даде нищо, който ще живее от нейното подаяние. Тя ще се отнесе с презрение, но презрението ще е нейно и ще ни свързва. Покажи й, че приемаш. Има достойнство в честно признатия отказ от достойнство. Подготви се. Изчакай… Сядаше в кабинета в апартамента си и обронваше глава на страничната облегалка на креслото. В празните стаи наоколо нямаше свидетели… Доминик, няма да ти поискам нищо, но толкова много се нуждая от теб. И те обичам. Веднъж ти казах да не мислиш за това. Сега ще го използвам като паничка за милостиня. Ще го използвам. Обичам те…

Доминик лежеше на брега на езерото, загледана в къщата на хълма, в клоните на дърветата над нея. Лежеше по гръб, с ръце, кръстосани под главата и наблюдаваше движението на листата на фона на небето. Заниманието беше сериозно и й доставяше голямо удоволствие. Какво прелестно зелено, каза си тя, има разлика между цвета на растенията и цвета на предметите, това зелено е изпълнено със светлина, то не е обикновен цвят, а е проявление на живата сила на дървото. Без да гледам надолу, виждам клоните, ствола, корените, виждайки само този цвят. Сиянието около листата е слънцето, но и без да го виждам, знам как изглежда всичко наоколо. Плетениците от светлинни кръгове — това е езерото, това е неповторимата светлина, отразена от водата, езерото е прекрасно днес. По-добре да не го виждам, а да си го представям, гледайки тези кръгове. Досега не умеех да се наслаждавам на гледката на земята, тя е толкова прекрасна като фон, смислена е като фон, но досега, щом я видех, се сещах за онези, които я притежават и това ми причиняваше много силна болка. Но сега я обичам. Те не я притежават. Не притежават нищо. Никога не са побеждавали. Видях как живя Гейл Уайнънд и вече съм наясно. Човек не бива да мрази земята заради тях. Земята е прекрасна. Прекрасен фон, но не им принадлежи.