Айн Рэнд - Изворът

Роурк стана.

— Ваше благородие, аз няма да призовавам свидетели. Ще дам показания и ще произнеса заключителна реч.

— Положете клетва.

Роурк се закле. Застана до стъпалата към свидетелското място. Публиката не откъсваше очи от него. Всички бяха убедени, че няма шанс. Отърсиха се от смътната неприязън, от чувството на несигурност, което той събуждаше у повечето хора. За първи път успяха да го видят такъв, какъвто е: човек, който не изпитва никакъв страх.

Страхът в техните мисли не беше онзи обикновен страх, възникващ като реакция при реална опасност. Той бе хроничен, неизразим страх, с който живееха всички тези хора. Спомняха си унизителните мигове, когато човек е сам и мисли за смелите думи, които е можел да изрече и за които не се е сетил, за миговете, когато намразва хората, отнели му смелостта. Спомняха си унизителната мисъл колко силен и способен е човек в собствената си представа, бляскав образ, който никога не ще бъде реален. Мечти ли са това? Самозаблуда? Или умъртвена реалност, неродена, унищожена от разрушителната емоция без име — страх, нужда, зависимост, омраза?

Роурк застана пред публиката като човек с кристалночисти помисли. Изправи се пред враждебното множество, което внезапно осъзна, че той не изпитва никаква омраза. На хората в залата бе достатъчен само миг, за да надникнат в съзнанието му. И всеки се запита: имам ли нужда от нечие одобрение? Важно ли е то? С какво съм обвързан? И в този миг всеки се почувства свободен — достатъчно свободен, за да изпита доброжелателност към всеки друг в залата.

Това продължи само един миг — в настъпилата тишина, когато Роурк се готвеше да заговори.

— Преди хиляди години първобитният човек открил как да запали огън. Сигурно са го изгорили на кладата, с която е подарил светлина на своите братя. Обявили го за злодей, сключил сделка с демон, от който човечеството изпитвало смъртен страх. Но оттогава хората имали огън, с който се топлели, приготвяли си храна и осветявали пещерите си. Той им оставил дар, чиято стойност те не били в състояние да оценят. Той разсеял мрака на земята. Векове по-късно първобитният човек открил колелото. Вероятно е бил разпънат на същото онова колело, което подарил на братята си. Обявили го за престъпник, позволил си да навлезе в забранена територия. Но оттогава хората можели да преминават всеки хоризонт. Оставил им дар, който те не оценявали, но той им отворил пътищата на света.

Този човек, непокорният, откривателят, е в началото на всяка легенда, разказваща за ранната история на човечеството. Прометей бил окован на скала и разкъсван от хищни птици, защото откраднал огъня от боговете. Адам бил обречен на мъки, защото опитал плода от дървото на познанието. Легендите са много. Някъде в дълбините на паметта си човечеството съхранява спомена, че славата му се заражда от самотния човек, платил за своята смелост.

През вековете винаги е имало хора, които тръгвали първи по нови пътища, въоръжени единствено със своето въображение. Те имали различни цели, но си приличали по едно: правели първата стъпка по нов път, разчитали само на въображението си и предизвиквали омраза. Великите творци — мислители, художници, учени, изобретатели — се изправяли самотни срещу своите съвременници. Всяка велика нова мисъл е срещала съпротива. Всяко ново велико изобретение е било заклеймявано. Първият двигател бил смятан за безумие. Самолетът бил обявен за невъзможен. Механичният тъкачен стан бил обявен за зло. Анестезията била обявена за грях. Но хората с въображение продължавали напред. Борели се, страдали и плащали. Но побеждавали.

Никой творец не е вдъхновяван от желание да служи на своите братя, защото братята му отхвърлят дара, поднесен им от него, и този дар унищожава мудната рутина на техния живот. Единственият му мотив е неговата истина. Собствената му истина и собствените му усилия да я постигне по свой начин. Симфонията, книгата, двигателят, философията, самолетът или сградата — това е целта му, това е неговият живот. А не онези, които слушат, четат, летят, използват или обитават неговото творение. Творението, а не неговите потребители. Творението, а не ползите, които другите извличат от него. Творението, което е израз на неговата истина. За него тази истина стои над всички неща и против всички хора.

Той черпи въображението, силата и смелостта си от своя дух. Но духът на човека, това е самият той. Целостта му, неговата съвест. Способността да мисли и да чувства, да преценява и да действа са функции на егото.