Айн Рэнд - Изворът

Уайнънд се усамотяваше в кабинета си с писмата. Скарет не подозираше, че това е най-тежкото страдание, преживявано от Гейл Уайнънд. Налагаше си да чете всяко едно писмо. Доминик, която се бе опитвал да държи настрана от „Банър“…

Срещаха се из сградата и Скарет го гледаше очакващо, с умоляваща, колеблива полуусмивка, като ревностен ученик, копнеещ за признание от своя учител за добре научения и усвоен урок. Уайнънд мълчеше. Веднъж Скарет се осмели да каже:

— Умно, нали, Гейл?

— Да.

— Имаш ли идея откъде да издоим още?

— Това е твоя работа, Алва.

— Тя наистина е в основата на всичко, Гейл. Много отдавна. Още когато се ожени за нея. Още тогава ме беше страх. Всичко започна още тогава. Помниш ли, че не ни позволи да напишем нищо за твоята женитба? Това беше първият знак. Тя съсипа „Банър“. Но да горя в ада, ако не го съживя за сметка на самата нея. Ще стане точно какъвто си беше. Нашият стар „Банър“.

— Да.

— Имаш ли идеи, Гейл? Какво друго да направя?

— Каквото намериш за добре, Алва.

Пред отворения прозорец висеше клон на дърво. Листата потрепваха на фона на небето, напомняйки за слънцето, лятото и неизчерпаемото богатство на земята. Доминик си представяше света като фон. Уайнънд си мислеше за две ръце, които огъват клон на дърво, за да обяснят смисъла на живота. Листата се свеждаха и докосваха небостъргачите на Ню Йорк, далеч отвъд реката. Небостъргачите се извисяваха като кули от слънчева светлина, чисти и блестящи в летния ден. Залата на областния съд беше препълнена с хора, дошли на процеса срещу Хауърд Роурк.

Роурк седеше на масата на защитата и слушаше спокойно.

Доминик седеше на третия ред сред зрителите. Поглеждайки я, хората сякаш виждаха усмивка. Тя не се усмихваше. Гледаше листата пред прозореца.

Гейл Уайнънд седна назад в залата. Дошъл бе сам и влезе, след като залата се напълни. Не обърна внимание на вторачените в него погледи, нито на фотографските светкавици, избухващи около него. Застана на пътеката за миг, разглеждайки залата така, сякаш нямаше причина да не я оглежда. Носеше сив летен костюм и сламена шапка с широка периферия. Погледът му се спря на Доминик така, както и на всички други в съдебната зала. Седна и погледна Роурк. Със самото влизане на Уайнънд очите на Роурк непрекъснато се насочваха към него. Щом срещнеше очите на Роурк, Уайнънд извръщаше поглед.

— Мотивът, който държавата се стреми да докаже — започна прокурорът встъпителната си реч към заседателите, — е извън сферата на нормалните човешки емоции. На мнозинството от нас той ще се стори чудовищен и немислим.

Доминик седеше с Малъри, Хелър, Дансинг, Енрайт, Майк… и Гай Франкън, за изненада и неодобрение на приятелите му. От другата страна на пътеката имаше цяла плеяда знаменитости: като се започне от дребната фигура на Елсуърт Тухи, седнал на първия ред, из цялата публика бяха пръснати хора с известни имена: Лоис Кук, Гордън Л. Прескът, Гъс Уеб, Ланселът Клоуки, Айк, Джулс Фауглър, Сали Брент, Хоумър Слотърн, Мичъл Лейтън.

— Също като динамита, който отнесе цяла сграда, неговият мотив взриви чувството за хуманност в душата на този човек. Ние сме изправени, господа съдебни заседатели, пред най-страшния експлозив на земята — егоистът!

По столовете, по первазите на прозорците, по пътеките между редовете, притиснати към стените, множеството хора се бяха слели като монолит, в който изпъкваха само бледите овали на лицата. Лицата се открояваха, отделни, самотни, до едно различни. Зад всяко лице прозираха годините на преживения или преполовения живот, години на усилия, надежда и начинание — почтено или не, но някакво начинание. То бе белязало всичките лица с общ знак: и устните със злобни усмивки, и устните, отпуснати с примирение, и устните, стиснати с неуверено достойнство — всичките бяха белязани със знака на страданието.

— … В този ден, в нашата епоха, когато светът е разкъсван от гигантски проблеми и търси отговор на въпросите, от които зависи оцеляването на човечеството, този човек е отдал на нещо толкова неясно и нематериално, толкова несъществено, каквото са възгледите му за изкуството — отдал им е такова значение, че да се превърнат в негова единствена страст и в мотив за престъпление срещу обществото.

Хората бяха дошли да присъстват на сензационно дело, да видят известни личности, да съберат материал за разговори, да се покажат, да убият време. После щяха да се върнат неохотно на работа, при нелюбимите семейства и натрапените приятели, щяха да се върнат в салоните, с официално облекло, при чашите за коктейл и филмите, при непризнатата болка, умъртвената надежда, недостижимото желание, изоставено да виси мълчаливо над пътека, по която не е направена нито една стъпка, към дните, в които полагат усилия да не мислят, да не казват нищо, да забравят, да отстъпват и да се предават. Но всеки от тях имаше някакъв незабравим миг — сутрин, в която не се бе случило нищо, музика, чута ненадейно, която никога повече не бе звучала по същия начин, лице на непознат, зърнато в автобуса — миг, в който всеки е усетил живота по различен начин. И всеки помнеше други мигове, в безсънна нощ, в някой следобед със силен дъжд, в черква, на пуста улица при залез, когато се е чудел защо в света има толкова много страдание и грозота. Не бяха опитвали да намерят отговор, продължили бяха да живеят така, сякаш отговор не е нужен. Но всеки бе преживял моменти, в които самотно и до болка честно бе усещал нуждата от отговор.