Айн Рэнд - Атлас изправи рамене

— Да не сте луди? — попита Еди Уилърс.

— Не, честна дума, братче. Имаме доста място. Ще ви закараме — стига да си платите, — ако искате да се измъкнете оттук.

Беше длъгнест, нервен човек, с отпуснати жестове и безочлив глас, който изглеждаше като викач от второстепенен панаирджийски атракцион.

— Това е „Комет“ на „Тагарт“ — каза задавено Еди Уилърс.

— „Комет“, а? На мен ми прилича повече на умряла гъсеница. Какво ти става, братче? Няма да ходите никъде — пък вече и не можете да стигнете, даже да се опитате.

— Какво искате да кажете?

— Да не мислиш, че отивате в Ню Йорк, а?

— Отиваме в Ню Йорк.

— Значи… значи не си чул?

— Какво?

— А бе ти откога не си говорил с някоя от гарите си?

— Не знам!… Какво да съм чул?

— Че твоят мост Тагарт го няма вече. Заминал. Взривен. Звукова експлозия или нещо такова. Никой не знае точно. Само дето вече няма мост, по който да прекосиш Мисисипи. Вече няма Ню Йорк, поне не за такива като мене и тебе.

Еди Уилърс не разбра какво стана след това — беше рухнал в стола на механика, зяпнал в отворената врата на машинното отделение — не знаеше колко време е останал там, но когато най-сетне обърна глава, видя, че е сам. Механикът и огнярят бяха напуснали кабината. Навън имаше смесица от гласове, викове, хлипове, крясъци с въпроси и звука на смеха на панаирджията.

Еди се довлече до прозореца на кабината: пътниците на „Комет“ и екипажът се тълпяха около водача на кервана и парцаливите му придружители; той размахваше ръцете си в заповедни жестове. Някои от по-добре облечените дами от „Комет“, чиито съпрузи очевидно първи бяха сключили сделка, се качваха в покритите каруци, хлипайки, сграбчили деликатните си кутии за гримове.

— Качвай се, народе, качвай се! — радостно викаше панаирджията. — Ще направим място за всички! Малко е претъпкано, но се движи — по-добре от това да останете за храна на койотите! Дните на железния кон отминаха! Имаме само обикновени, старомодни коне! Бавни, но сигурни!

Еди Уилърс слезе до средата на стълбата отстрани на локомотива, така че да вижда тълпата и тя да го чува. Той размаха едната си ръка, понеже с другата се държеше за стъпалата.

— Не си тръгвате, нали? — викна към пътниците той. — Не изоставяте „Комет“?

Те се дръпнаха от него, сякаш не искаха да го поглеждат или да отговарят. Не искаха да чуват въпроси, които умовете им не бяха в състояние да преценят. Той видя лица, ослепели от паника.

— Какво му е на механика ви? — попита панаирджията и посочи Еди.

— Господин Уилърс — меко каза кондукторът, — няма смисъл…

— Не изоставяйте „Комет“! — викаше Еди Уилърс. — Не го изоставяйте! За Бога, не го изоставяйте!

— Ти луд ли си бе? — извика панаирджията. — И представа си нямаш какво става по гарите и в управленията! Търчат наоколо като ято пилета с отрязани глави! До утре сутрин няма да има и една железопътна компания в бизнеса от тая страна на Мисисипи!

— По-добре елате с нас, господин Уилърс — каза кондукторът.

— Не! — викна Еди, сграбчил металното стъпало така, сякаш искаше ръката му да се срасне с него. Панаирджията вдигна рамене:

— Е, значи това е твоето погребение.

— Накъде пътувате? — попита механикът, без да поглежда Еди.

— Просто пътуваме, братче! Търсил си място, където да спрем… някъде. Ние сме от Импириъл Вали, Калифорния. Бандата, дето се нарича Народна партия, обра реколтата и храната, която имахме по мазетата. Викаха му презапасяване. Така че ние просто се вдигнахме и тръгнахме. Трябваше да пътуваме нощем заради другата банда във Вашингтон… Просто търсим място, на което да живеем… Заповядай при нас, приятелче, ако нямаш дом, иначе можем да те оставим по-близо до някой град.

Хората от кервана, с безразличие си мислеше Еди, изглеждаха твърде зли, за да станат основатели на тайно, свободно селище, но не достатъчно зли, за да станат банда разбойници; единствената им дестинация беше като на лъча на фара и също като него щяха да се стопят някъде из празните равнини на континента.

Той остана на стълбата, загледан нагоре в лъча. Не гледаше, докато последният човек, пътувал някога с „Комет“, се прехвърляше в покритите каруци. Кондукторът се качи последен.

— Господин Уилърс! — отчаяно извика той. — Идвайте!

— Не — каза Еди.

Панаирджията махна с ръка нагоре към фигурата на Еди на локомотива.

— Надявам се да знаеш какво правиш! — викна той с глас, който изразяваше наполовина заплаха, наполовина молба. — Може би някой ще дойде да те прибере, след седмица или месец! Може би! Но кой ще го направи в наши дни?