Айн Рэнд - Атлас изправи рамене

— На почти половината мъжко население на долината — обясни Франсиско, — поне на толкова, колкото успяхме да поберем на всеки възможен самолет. В момента летят точно зад нас. Да не мислиш, че ще си останат у дома и ще те оставят в ръцете на обирджиите? Бяхме готови да те измъкнем с открито, въоръжено нападение върху института и дори върху „Уейн-Фолклънд“, ако се наложеше. Но знаехме, че в такъв случай щяхме да рискуваме да те убият, ако видят, че са загубили. Ето защо решихме, че първо ние четиримата ще опитаме сами. Ако се бяхме провалили, останалите щяха да пристъпят към открито нападение. Чакаха на половин миля разстояние. Имахме хора на пост сред дърветата на хълма, които ни видяха да излизаме и са докладвали на другите. Елис Уайът отговаряше за това. Между другото, той лети с твоя самолет. Причината да не успеем да стигнем до Ню Хемпшир толкова бързо, колкото доктор Ферис, беше, че трябваше да изкараме самолетите от отдалечени, скрити писти, докато той имаше предимството на откритите летища. Което обаче няма да има още дълго.

— Не — каза Голт. — Няма да е още дълго.

— Това беше единственото ни препятствие. Останалото беше лесно. Ще ти разкажа цялата история по-късно. Както и да е, ние четиримата бяхме достатъчни, за да се справим с гарнизона им.

— През някой от следващите векове — каза Данешолд, извръщайки се към тях за миг — тези, които вярват, че могат да управляват хората, които са по-добри от тях, със сила, ще научат урока — какво се случва, когато грубата сила се срещне с ум и сила.

— Вече го научиха — каза Голт. — Не им ли преподаваш този урок вече дванайсет години?

— Аз ли? Да. Но семестърът свърши. Тази вечер извърших последния си акт на насилие. Това беше моята награда за дванайсетте години. Хората ми започнаха да си строят къщи в долината. Корабът ми е скрит на място, където никой няма да го намери, докато не дойде моментът да го продавам за много по-цивилизована употреба. Ще го превърна в трансатлантически пътнически лайнер — отличен лайнер, макар и да е със скромни размери. Колкото до мен, ще започна да се подготвям да давам по-различни уроци. Май ще трябва да залегна над трудовете на първия учител на нашия учител.

Риърдън се разсмя.

— Ще ми се да присъствам на първата ти лекция по философия в университетска аудитория — каза той.

— Искам да видя как студентите ще успеят да се съсредоточат върху материала и как ще отговаряш на въпросите, които не са свързани с предмета и за които не мога да ги обвинявам, че ще искат да ти задават.

— Ще им кажа, че ще намерят отговорите в предмета.

По земята под тях нямаше много светлини. Пейзажът беше празна черна пелена, с няколко случайни проблясъка в прозорците на правителствени сгради и треперливи светлинки на свещи в прозорците на заможните домове. По-голямата част от селското население отдавна беше върната към живота през онези векове, когато изкуственото осветление е било прекомерен лукс и залезът е слагал край на човешката дейност. Градовете бяха като разпръснати локви, изоставени от отлив, които съдържаха още няколко скъпоценни капки електричество, но изсъхваха сред пустиня от режими, квоти, контрол и правила за пестене на енергията.

Но когато мястото, от което някога беше дошъл приливът — Ню Йорк, — се появи в далечината пред тях, то все още разпростираше светлините си към небето, все още предизвикваше първичния мрак, сякаш с последно усилие, с последен зов за помощ, протягаше ръце към самолета, който прекосяваше небето му. Неволно те се изправиха, като на смъртния одър на нещо, което някога беше било величаво.

Поглеждайки надолу, можеха да видят последните конвулсии: фаровете на колите се стрелкаха из улиците — като животни, затворени в лабиринт, които трескаво търсят изход; мостовете бяха задръстени с коли, подходите към тях бяха като вени от струпани фарове — светещи тапи, които спираха всяко движение, а и отчаяният писък на сирените стигаше почти до височината на самолета. Новината за прекъснатата артерия от континента беше заляла града и хората напускаха постовете си, опитвайки се паникьосано да напуснат Ню Йорк, търсеха изход там, където всички пътища бяха отрязани и бягството вече не беше възможно.

Самолетът беше над върховете на небостъргачите, когато внезапно, като тръпка, сякаш земята се беше разтворила и го беше погълнала, градът изчезна от лицето на земята. Отне им миг да осъзнаят, че паниката беше стигнала електроцентралите и светлините на Ню Йорк бяха угаснали.