Айн Рэнд - Атлас изправи рамене

Дагни ахна.

— Не гледай надолу! — остро нареди Голт.

Тя вдигна очи към лицето му. То излъчваше същата строгост, с която винаги го беше виждала да посреща фактите. Спомни си историята, която й беше разказал Франсиско: „Беше напуснал «Двайсети век». Живееше в таванска стая в порутен квартал. Пристъпи към прозореца, посочи небостъргачите на града и каза, че трябва да изгасим светлините на света, и когато видим светлините на Ню Йорк да угасват, ще знаем, че работата ни е свършена“. Помисли си за това, когато видя тримата — Джон Голт, Франсиско Д’Анкония и Рагнар Данешолд — да се споглеждат мълчаливо за миг. Погледна Риърдън — той не гледаше надолу, а напред, както го беше виждала да гледа девствен пейзаж: с очи, които оценяваха възможността за действие.

Когато погледна тъмнината напред, в съзнанието й изплува друг спомен — за момента, в който, докато кръжеше над летището в Афтън, беше видяла сребърния корпус на самолет да се издига като феникс от мрака на земята. Знаеше, че сега, в този час, техният самолет носеше всичко, което беше останало от Ню Йорк.

Погледна напред. Земята щеше да бъде празна като пространството, в което витлото им си пробиваше леко път — също така празна и също така свободна. Знаеше какво е чувствал Нат Тагарт, когато е започвал, и защо сега тя за пръв път го следва напълно предано: увереността, че се изправя срещу празнотата, и осъзнаването, че има цял континент за построяване. Усети как цялата борба от миналото й се надига пред нея и изчезва, оставя я тук, на висотата на този миг. Усмихна се и думите в ума й, които преоценяваха и затваряха завинаги миналото, бяха думи на кураж, гордост и отдаденост, които повечето хора никога не бяха разбрали, думи от езика на бизнесмена: „Цената няма значение“.

Не изпъшка, не потрепери, когато в мрака отдолу видя малка редичка светли точки, които бавно си проправяха път на запад из пустотата, с дългите, светли чертици на фаровете, които се опитваха да осигурят безопасността на пътя; не почувства нищо, въпреки че това беше влак и тя знаеше, че единствената му дестинация е празнотата.

Обърна се към Голт. Той погледна лицето й, сякаш следеше мислите й. Тя видя отражението на собствената си усмивка в неговата.

— Това е краят — каза тя.

— Това е началото — отговори той.

След това останаха неподвижни, облегнати в седалките си, и се гледаха мълчаливо. Изпълваха взаимно вниманието си, като обобщение и значение на бъдещето — но това обобщение включваше осъзнаването на всичко, което е трябвало да спечелят, докато стигнат дотам личността на другия да въплъти ценността на собственото им съществуване.

Ню Йорк беше далеч зад тях, когато чуха Данешолд да отговаря на повикване по радиото:

— Да, буден е. Не мисля, че ще спи тази нощ… Да, мисля, че може.

Той се обърна и погледна през рамо.

— Джон, доктор Акстън иска да говори с теб.

— Какво? И той ли е на някой от самолетите зад нас?

— Разбира се.

Голт скочи напред и грабна микрофона.

— Здравейте, доктор Акстън — каза той; спокойният му, тих глас беше звуковата равностойност на усмивка, излъчена в ефира.

— Здравей, Джон — прекалено осезаемата твърдост на гласа на Хю Акстън признаваше на каква цена е чакал да чуе дали отново ще произнесе някога тези две думи. — Просто исках да чуя гласа ти… само да знам, че си добре.

Голт се разсмя и с тон на студент, който гордо представя завършената си домашна работа като доказателство, че си е научил урока, отговори:

— Разбира се, че съм добре, професоре. Трябваше да съм. А е А.

Локомотивът на „Комет“, който се движеше на изток, се счупи в средата на пустинята в Аризона. Спря рязко, без видима причина, като човек, който не си е позволявал да осъзнае, че понася твърде много: някоя претоварена връзка се беше скъсала завинаги.

Когато Еди Уилърс извика кондуктора, трябваше да чака дълго, преди човекът да влезе, и усети отговора на въпроса си само по примиреното изражение на лицето му.

— Механикът се опитва да разбере какво не е наред, господин Уилърс — меко отговори той, с тон, който внушаваше, че негов дълг е да се надява, но че от години не храни надежди.

— Не знае ли?

— Работи по въпроса.

Кондукторът изчака вежливо половин минута и се обърна да излиза, но спря и се опита да даде обяснение, сякаш някакъв неясен, рационален навик му казваше, че всеки опит за обяснение правеше неизразимия ужас по-лесен за понасяне.

— Нашите дизели вече не са в достатъчно добра форма, за да ги пращаме на път, господин Уилърс. Отдавна вече не си струва дори да се поправят.