Айн Рэнд - Атлас изправи рамене

Франсиско кимна, все още без да го поглежда — яростният натиск на пръстите му, вкопчени за миг в китката на Голт, бяха неговият отговор. Голт се надигна и седна, бавно връщайки си контрола над мускулите си. Погледна нагоре към лицето на Дагни, когато ръката й се изстреля напред да му помогне; видя борбата на усмивката й срещу напрежението от сдържаните й сълзи; борбата идваше от осъзнаването, че нищо няма значение, освен вида на голото му тяло и факта, че това тяло е живо въпреки всичко, което беше претърпяло. Удържа погледа й, вдигна ръка и я докосна до яката на белия й пуловер, в знак на признание и за да й напомни за единственото, което щеше да има значение от този момент нататък. Лекият трепет на устните й, които се отпускаха в усмивка, му каза, че го разбира.

Данешолд намери ризата на Голт, после панталона и останалите му дрехи, които бяха захвърлени на пода в единия ъгъл на стаята.

— Мислиш ли, че можеш да ходиш, Джон? — попита той.

— Разбира се.

Докато Франсиско и Риърдън помагаха на Голт да се облече, Данешолд пристъпи спокойно, систематично, без видима емоция, към разрушаването на машината за мъчения на трески.

Голт не беше напълно стабилен на краката си, но можеше да стои изправен, облегнат на рамото на Франсиско. Първите няколко стъпки бяха трудни, но докато стигнаха вратата, той беше в състояние да започне да ходи сам. Обгърнал рамото на Франсиско за опора с една ръка, раменете на Дагни — с другата, за да могат и двамата да получат подкрепа, но и да я дадат. Не говореха, докато слизаха по хълма, а мракът на дърветата се сключваше около тях, за да ги предпази, като отрязваше мъртвия блясък на луната и още по-мъртвата светлина далеч зад тях, в прозорците на Държавния научен институт.

Самолетът на Франсиско беше скрит в храсталаците, на края на една ливада зад следващия хълм. Нямаше човешки жилища на мили наоколо. Нямаше очи, които да забележат или да питат за внезапните светлини от фаровете на самолета, които прорязваха пустинята от мъртви плевели, и яростния пукот на двигателя, запален от Данешолд, който седна зад шурвала.

Когато вратата се затръшна зад тях и усетиха подскоците на колелетата под краката си, Франсиско се усмихна за пръв път.

— За пръв и единствен път имам шанс да ти давам заповеди — каза той, докато помагаше на Голт да се изтегне в една седалка със свалена облегалка. — Сега лежи спокойно, отпусни се и си почивай… Ти също — добави той, обръщайки се към Дагни, и й посочи седалката до Голт.

Колелетата ускоряваха, сякаш ставаха по-бързи, целенасочени и леки, пренебрегвайки немощните препятствия с леки подскоци по браздите в пръста. Когато движението се превърна в дълга, гладка права, когато видяха тъмните силуети на дърветата да потъват надолу в прозорците, Голт се наведе мълчаливо и притисна устните си към ръката на Дагни: той напускаше външния свят с единствената ценност, която искаше да спечели в него.

Франсиско беше извадил аптечка и сваляше ризата на Риърдън, за да превърже раната му. Голт видя тънката червена струйка, която течеше от рамото на Риърдън по гърдите му.

— Благодаря, Ханк — каза той.

Риърдън се усмихна.

— Ще ти повторя онова, което ти ми каза, когато аз ти благодарих при първата ни среща: ако разбираш, че съм действал заради себе си, ще знаеш, че няма нужда от благодарност.

— Аз пък ще повторя — каза Голт — отговора, който ти ми даде: точно за това ти благодаря.

Дагни забеляза, че се гледат така, сякаш стискат ръцете си за споразумение, което е твърде трайно, за да изисква някакви думи. Риърдън я видя да ги наблюдава и недоловимото присвиване на очите му беше като усмивка на одобрение, като че погледът му й повтаряше съобщението, което й беше изпратил от долината.

Те чуха внезапно гласа на Данешолд, който се издигаше триумфално в разговор с празното пространство, и осъзнаха, че той говори по радиото на самолета:

— Да, живи и здрави, всички… Да, не е ранен, малко е разтърсен и си почива… Не, няма трайни наранявания… Да, всички сме тук. Ханк Риърдън има повърхностна рана, но… — той погледна през рамо — … в момента ми се хили… Загуби? Май загубихме търпение за известно време, но се възстановяваме…

Не се опитвайте да ме биете до Дерето на Голт, аз ще се приземя първи и ще помогна на Кей в ресторанта да ви направи закуска.

— Могат ли външни хора да го чуят? — попита Дагни.

— Не — каза Франсиско. — Това е честота, която не могат да чуват.

— На кого говори? — попита той.