Айн Рэнд - Атлас изправи рамене

— Приятелю — каза Риърдън, — ако непосредствените ви началници не са сметнали за необходимо да ви кажат, аз със сигурност няма да го направя.

— Не са сметнали за нужно да ми кажат и за пристигането ви — изскимтя шефът, а гласът му признаваше безпомощността на гнева му и излъчваше вълни на безсилие към хората му. — Откъде да знам, че всичко е наред? Без телефон кой ще ми каже? Откъде да знам какво да правя?

— Това е ваш проблем, не мой.

— Не ви вярвам! — викът му беше твърде писклив, за да изразява увереност. — Не вярвам, че правителството ще ви изпрати с мисия, при условие че вие сте един от тия предатели, дето изчезват и са приятели на Джон Голт, който…

— Но не сте ли чули?

— Какво?

— Джон Голт сключи сделка с правителството и върна всички ни.

— Ох, слава Богу! — извика един от пазачите, най-младият.

— Затваряй си устата! Не ти е разрешено да имаш политическо мнение! — тросна се шефът и се извъртя обратно към Риърдън. — Защо не е било обявено по радиото?

— Да не би вие да се опитвате да изкажете мнение кога и как правителството трябва да обявява политиката си?

В последвалия дълъг миг мълчание те можеха да чуят трополенето на животните, които драскаха по решетките на клетките си.

— Май трябва да ви напомня — каза Риърдън, — че вашата работа не е да подлагате на съмнение заповеди, а да им се подчинявате, че не е ваша работа да знаете или да разбирате политиката на висшестоящите си, че не следва да съдите, избирате или да се съмнявате.

— Но аз не знам дали трябва да ви се подчинявам на вас!

— Ако откажете, ще поемете последствията.

Приведен над масата, шефът премести погледа си бавно, преценяващо, от лицето на Риърдън към двамата стрелци в ъглите. Те повдигнаха оръжията си с почти недоловими движения. Нервно шумолете премина през стаята. Едно животинче изпищя в една от клетките.

— Май също така трябва да ви кажа — продължи Риърдън с малко по-твърд глас, — че не съм сам. Приятелите ми чакат отвън.

— Къде?

— Навсякъде около тази стая.

— Колко са?

— Ще разберете — по един или друг начин.

— А бе, шефе — изскимтя един треперлив глас откъм пазачите — не искаме да си имаме работа с тия хора, те са…

— Млъквай! — изрева шефът, скочи на крака и размаха пистолета си към този, който се беше обадил. — Няма да ме издъните от страх, нито един от вас, копелета такива! — той крещеше, за да не допусне до съзнанието си факта, че вече го бяха направили. Люшкаше се на границата на паниката, бореше се да не разбере, че нещо някак си е обезоръжило хората му. — Няма от какво да се плашите! — викаше на себе си, борейки се да си върне сигурността в единствената си позната сфера: насилието. — От никого и от нищо! Аз ще ти покажа — той се завъртя с трепереща ръка и стреля по Риърдън.

Неколцина от тях видяха Риърдън да се сгърчва и дясната му ръка да сграбчва лявото му рамо. Други, в същия миг, видяха как пистолетът пада от ръката на шефа им и да се удря в пода едновременно с писъка и кървавите пръски от дланта му. Сетне всички видяха Франсиско Д’Анкония да стои до вратата вляво, а пистолетът му със заглушител още беше насочен към шефа.

Всички бяха на крака и бяха извадили пистолетите си, но изпуснаха първия момент, без да посмеят да стрелят.

— На ваше място не бих го направил — каза Франсиско.

— Исусе! — прошепна един от пазачите, борейки се да си спомни име, което не му идваше наум. — Това е оня, който взриви всички медни мини в света!

— Точно така — потвърди Риърдън.

Те се дръпнаха неволно от Франсиско, обърнаха се и видяха, че Риърдън още стои до входната врата, с насочен пистолет в дясната си ръка и тъмно петно, което се разливаше от лявото му рамо.

— Стреляйте, мамка ви! — извика шефът към колебаещите се мъже. — Какво чакате? Застреляйте ги! — той се беше навел с ръка, опряна в масата, а от другата течеше кръв. — Ще докладвам за всеки, който не се бие! Ще накарам да ви осъдят на смърт!

— Хвърлете оръжието! — заповяда Риърдън.

Седемте пазачи останаха смразени за миг, без да се подчинят нито на един от двамата.

— Пуснете ме! — изпищя най-младият и се втурна към вратата вдясно. Отвори я рязко и отскочи назад: Дагни Тагарт стоеше на прага с пистолет в ръка.

Пазачите се оттегляха бавно към средата на стаята, изправени пред невидимата битка в мъглата на умовете си, обезоръжени от чувство за нереалност в присъствието на легендарни фигури, които никога не бяха мислели, че ще видят, и се чувстваха едва ли не сякаш им нареждаха да стрелят по призраци.