Айн Рэнд - Атлас изправи рамене

— Минете по целия влак — нареди той на кондуктора. — Чукайте на всички врати — така де, на заетите купета — и проверете дали на борда има електроинженер.

— Да, сър.

Еди знаеше какво чувстват, защото и той го изпитваше — нямаше да намерят такъв човек, не и сред апатичните, угаснали лица на пасажерите, които бяха видели.

— Хайде — нареди той на огняря.

Заедно се качиха на локомотива. Сивокосият механик седеше на стола си и зяпаше кактусите навън. Фарът на локомотива беше пуснат и се простираше в нощта, неподвижен и прав, достигайки само до стопяващите се в далечината траверси.

— Да се опитаме да открием какво не е наред — предложи Еди и свали палтото си, с глас, който изразяваше наполовина заповед, наполовина молба.

— Да, сър — съгласи се механикът без обида или надежда. Той беше изчерпал слабоватите си запаси от знание — беше проверил всеки възможен източник на проблеми, за който можеше да се сети. Продължаваше да пълзи из машината, развинтваше разни части и ги завинтваше обратно, вадеше парчета и ги връщаше, разчленяваше движещите се части както му дойдеше, като дете, което разглобява часовник, но без убеждението на детето, че познанието е възможно.

Огнярят продължаваше да се навежда от време на време през прозореца на кабината, загледан в неподвижния мрак, и трепереше сякаш от нощния въздух, който ставаше все по-студен.

— Не се притеснявайте — каза Еди Уилърс, придавайки на гласа си уверен тон. — Трябва да направим най-доброто, на което сме способни, но ако се провалим, ще ни изпратят помощ рано или късно. Никой не изоставя влакове в средата на нищото.

— Преди поне не го правеха — обади се огнярят.

От време на време механикът вдигаше изцапаното си със смазка лице и поглеждаше също така изцапаните лице и риза на Еди Уилърс.

— Какъв е смисълът, господин Уилърс? — попита той.

— Не можем да го изоставим! — страстно отговори Еди; смътно осъзнаваше, че има предвид нещо повече от „Комет“… повече дори от железницата. Движейки се непрестанно от кабината до трите двигателя и обратно, ръцете му кървяха, ризата залепваше за гърба му, а той се бореше да си спомни всичко, което някога беше знаел за двигателите, всичко, което беше учил в колежа и преди това: всичко, което беше схванал в дните, когато хората от гарата в Роксдейл го гонеха от стъпалата на тромавите си маневрени локомотиви.

Парчетата не се връзваха с нищо; мозъкът му беше задръстен и стегнат, свит; знаеше, че двигателите не са негова професия, знаеше, че нищо не знае и че сега е въпрос на живот и смърт да открие знанието. Гледаше цилиндрите, лопатките, кабелите, контролните табла, по които още мигаха лампички. Бореше се да не позволи в ума му да се промъкне мисълта, която се опитваше да си пробие път: какви бяха шансовете и колко време щеше да отнеме — според математическата теория на вероятностите — първобитни хора, които работят само по усет, да уцелят правилната комбинация от части и да възстановят двигателя на локомотива?

— Какъв е смисълът, господин Уилърс? — простена механикът.

— Не можем да го изоставим! — викна той.

Не знаеше колко часа са минали, когато чу огняря да вика:

— Господин Уилърс! Вижте!

Той се беше навел през прозореца и сочеше в тъмнината зад тях. Еди Уилърс погледна. Странна, малка светлинка се движеше на резки тласъци в далечината — напредваше неуловимо, не изглеждаше като нищо, което да му е познато. След малко му се стори, че различава някакви големи черни силуети, които напредваха бавно; движеха се в редица, успоредна на линията; светлинката висеше ниско над земята и се люлееше. Той наостри уши, но не чу нищо. Сетне улови слаб, заглушен ритъм, който звучеше като конски копита. Двамата мъже до него наблюдаваха черните силуети с изражение на нарастващ ужас, сякаш някакво свръхестествено видение се движеше към тях от пустинната нощ. В мига, в който се разсмяха изведнъж, радостни, че са разпознали силуетите, лицето на Еди на свой ред замръзна в ужас, понеже пред него се изправи призрак, по-страшен от всичко, което можеха да очакват: беше редица от покрити каруци.

Клатушкащият се фенер подскочи и спря до локомотива.

— Ей, приятел, да те метна донякъде? — викна един мъж, който очевидно беше водачът. Смееше се. — Закъсахте, а?

Пътниците на „Комет“ надничаха през прозорците, някои бяха слезли и се приближаваха. Женски лица надзъртаха от каруците, измежду купчини покъщнина; бебе плачеше някъде в края на кервана.