Робърт Пърсиг - Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

След малко чувам силно подсмърчане, от което разбирам, че плаче, и макар да съм изтощен, не мога да заспя. Няколко успокоителни думи биха могли да свършат работа тук. Той се опитваше да се сближи. Но нужните думи неизвестно защо не идват. Успокоителните думи са повече за чуждите хора, за болници, не за родственици. Такива малки емоционални левкопластчета не са онова, от което има нужда той или което се търси… Не знам от какво има нужда той или пък какво се търси.

Една кръгла луна бавно се показва от хоризонта над боровете и по бавната й, търпелива дъга по небето отмервам час след час на полусън. Прекалено голяма умора. Луна и странни сънища, и звуци от комари, и отделни откъслечни спомени се разбъркват и смесват в един нереален, невъобразим пейзаж, в който луната грее и въпреки това има мъгла, и аз яздя кон, и Крис е с мен, и конят прескача малко поточе, което отива през пясъка към океана някъде там. И после това спира отведнъж… А после се появява отново.

И след това в мъглата изниква нещо като фигура. То изчезва, когато погледна право в него, но се появява отново в края на полезрението ми, щом отвърна поглед. Почти ще кажа нещо, ще му извикам, ще го позная, но след това не го правя, защото знам, че ако му обърна внимание чрез някакво движение или действие, би означавало да го направя истинско, каквото то не е. Но това е една фигура, която разпознавам, макар да не се издавам. Това е Федър.

Зъл дух. Луд. От един свят без живот или смърт.

Фигурата избледнява и аз приглушавам паниката… стегни се… не го подтиквай… просто го остави да си потъне… не вярвай в него, нито пък го отричай… но косата бавно се изправя на тила ми… той вика Крис, така ли?… Да?…

Часовникът ми показва девет. И вече е прекалено горещо за сън. Вън от спалния чувал слънцето е вече високо в небето. Въздухът наоколо е чист и сух.

Надигам се с подпухнали очи и болки в ставите.

Устата ми вече е изсъхнала и напукана, а лицето и ръцете ми са покрити с ухапвания от комари. Болят ме слънчевите обгаряния от вчерашния предиобед.

Отвъд боровете има изгоряла трева и туфи от пръст и пясък, така ярки, че не може да се гледа в тях. Жегата, тишината, голите хълмове и празното небе дават усещане за безкрайност.

Нито едно облаче в небето. Ще бъде зноен ден.

Излизам от борчетата върху парче гола песъчлива почва сред малко трева и дълго време гледам замечтано…

Решил съм днешната шъто̀куа да започне да изследва света на Федър. Смятах отначало просто да изложа наново някои от идеите му, които имат отношение към техниката и човешките стойности, без да се занимавам с личността му, но мислите и спомените, които ме споходиха снощи, показаха, че не това е начинът. Да го изпусна сега, би означавало да избягам от нещо, от което не бива да се бяга.

В първите сиви проблясъци на утринта онова, което Крис каза за бабата на своя индиански приятел, се върна в съзнанието ми, за да изясни нещо. Тя казала, че призраците се явяват, когато човек не е погребан според правилата. Това е вярно. Той никога не е бил погребван според правилата и именно това е причината за бедата.

По-късно се извръщам и виждам, че Джон е станал и ме гледа с невиждащ поглед. Все още не се е събудил напълно и сега върви безцелно в кръг, за да си проясни съзнанието. Скоро става и Силвия — лявото й око е цялото подуто. Питам я какво се е случило. Казва, че било от ухапванията на комарите. Започвам да събирам нещата и да товаря отново мотоциклета. Джон прави същото.

Когато свършваме, запалваме огъня, докато Силвия отваря пакети е бекон, яйца и хляб за закуска.

Щом храната е приготвена, отивам при Крис и го будя. Не иска да стане. Казвам му пак. Не ще. Сграбчвам дъното на спалния чувал, изтърсвам го здраво като покривка за маса и той изпада, като мига сред боровите иглички. За да разбере какво се е случило, трябва му известно време, през което аз навивам спалния чувал.

Идва на закуска с обиден вид, изяжда един залък, казва, че не е гладен, болял го стомахът. Соча към езерото под нас, така странно по средата на тази полупустиня, но той не проявява никакъв интерес. Повтаря оплакването си. Пускам го покрай ушите си, Силвия и Джон също не му обръщат внимание. Радвам се, че им казах какво е положението при него. Иначе биха могли да се появят сериозни търкания.

Приключваме закуската мълчаливо и аз съм странно спокоен. Може би решението за Федър има нещо общо с това. Но, от друга страна, ние сме на около стотина фута над водохранилището, гледаме над него в простора на Запада. Голи хълмове, ни жива душа, ни звук — има нещо в такива места, което повдига настроението на човек и го кара да си мисли, че нещата вероятно ще се подобрят.