Робърт Пърсиг - Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

— Трябват ми няколко клечки кибрит — отвръща той.

— Сядай и яж.

Той сяда, а аз се опитвам да ям с офицерския си сгъваем нож, но стейкът е много жилав, така че изваждам един ловджийски нож и използувам него. Светлината на фара на мотоциклета е насочена право в мен и ножът, когато се спуска към чиниите, изчезва напълно в сянката и не го виждам къде отива.

Крис казва, че също не може да разреже стейка си и аз му подавам моя нож. Когато посяга за него, преобръща всичко върху брезента.

Никой не се обажда.

Не ме е яд, задето разсипа яденето, яд ме е, че сега брезентът ще бъде замърсен до края на пътуването.

— Има ли още? — пита той.

— Яж това — казвам. — Падна само на брезента.

— Много е мръсно — отвръща той.

— Да, ама това е всичкото.

В настроението се появява нещо угнетително. Сега единствено ми се иска да легна да спя. Но той е ядосан и очаквам да ни поднесе някоя от неговите малки сценки. Очаквам я и много скоро тя започва.

— Не ми харесва вкусът на това тук — казва той.

— Да, не е доготвено, Крис.

— Въобще нищо не ми харесва. Това, да ходим по къмпинги, изобщо не ми харесва.

— Беше твое хрумване — обажда се Силвия. — Ти беше тоя, който искаше да правим лагер.

Не биваше да казва това, но нямаше как да го знае. Човек не трябва да се хваща за думите му — обърнем ли му внимание, той ще измисли още нещо, после нещо друго, докато най-накрая го удариш, което всъщност той си и търси.

— Не ме интересува — казва.

— А би трябвало — отговаря тя.

— Е да, ама не ме интересува.

Моментът на избухването е много близък. Силвия и Джон поглеждат към мен, но аз седя като сфинкс. Съжалявам за всичко това, но в момента не мога да направя нищо. Всякаква препирня само ще влоши нещата.

— Не съм гладен — казва Крис.

Никой не отговаря.

— Боли ме стомахът.

Избухването е избегнато, след като Крис се извръща и отива в тъмното.

Свършваме с яденето. Помагам на Силвия да прибере и после поседяваме известно време. Загасваме фаровете, за да запазим акумулаторите и защото светлината им и без това с грозна. Вятърът е поутихнал и огънят дава някакво осветление. След малко очите ми се приспособяват към него. Храната и ядът са отнели част от сънливостта. Крис не се върна.

— Мислиш ли, че просто ни наказва ? — пита Силвия.

— Мисля — кимам, — макар да не е точно. — Разсъждавам още и добавям: — Този термин е от детската психология, а аз не я обичам. Нека просто си кажем, че се държи като копелдак.

Джон се засмива.

— Все пак — казвам — вечерята бе хубава. Съжалявам, че трябваше да се държи така.

— О, всичко е наред — казва Джон, — жалко само, че няма да хапне нищо.

— Няма да му навреди.

— Не мислиш ли, че може да се изгуби там?

— Не, ако се загуби, ще закрещи.

Сега, след като се махна и няма какво да правим, започвам по-добре да усещам пространството около нас. Отникъде ни звук. Самотна прерия.

Силвия казва:

— Мислиш ли, че наистина го боли стомахът?

— Да — казвам малко нещо догматично. Съжалявам, че продължаваме с тая тема, но те заслужават по-добро обяснение от това, което получават. Навярно чувствуват, че тук има нещо повече от онова, което знаят. — Сигурен съм, че има — казвам накрая. — Изследван е пет-шест пъти за тая работа. Веднъж бе така зле, та помислихме, че е апандисит… Спомням си, че почивахме на север. Току-що бях приключил с изготвянето на инженерен идеен проект за договор от пет милиона долара, който почти ме бе довършил. Това е съвършено различен свят. Никакво време и никакво търпение: шестстотин страници информация да се напишат за една седмица. Почти бях готов да убия поне трима души и решихме да се отправим в гората за известно време. Вече не си спомням къде точно бяхме. Главата ми се беше запалила от технически данни, а Крис се разпищя. Не даваше да го докоснем, докато най-накрая разбрах, че ще трябва бързо да го закарам в болница, а коя беше тя, никога няма да си спомня, но не му откриха нищо.

— Нищо?

— Не. Но се е случвало и по-късно.

— Нямат ли някакви предположения? — пита Силвия.

— Тази пролет го диагностицираха като начални симптоми на душевно заболяване.

— Какво? — вика Джон.

Вече е твърде тъмно, за да видя Силвия или Джон, или дори очертанията на хълмовете. Ослушвам се за звуци в далечината, но не чувам никакви. Не знам какво да отговоря и затова не казвам нищо.

Когато напрегна поглед, виждам звезди отгоре, но огънят пред нас ме затруднява. Нощта навсякъде около нас е плътна и тъмна. Цигарата е догоряла до пръстите ми и аз я угасям.