Робърт Пърсиг - Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

— Не знаех това — обажда се гласът на Силвия. Никаква следа от гняв. — Чудехме се защо взе него вместо жена си. Радвам се, че ни каза.

Джон избутва няколко недогорели краища на дървета в огъня.

Силвия се обажда:

— Каква мислиш, че е причината?

Джон отваря уста, сякаш за да прекрати разговора, но аз отговарям:

— Не знам. Причините и следствията не вършат работа тук. Причините и следствията са творение на мисълта. Струва ми се, че душевното заболяване е преди мисълта — сигурен съм, че това нищо не им говори. То и на мене не говори кой знае колко, а съм твърде уморен, за да го дообмисля и изложа.

— Какво казват психиатрите? — каза Джон.

— Нищо. Прекратих цялата работа.

— Прекрати?

— Да.

— Мислиш ли, че е правилно?

— Не зная. Не мога да измисля разумна причина, за да кажа, че лечението е неуместно. Просто блокаж в собствения ми разсъдък. Мисля по това и претеглям всички съображения в полза на лечението, планирам преглед, дори проверявам за телефонния номер на лекаря, а после настъпва блокирането и това е същото, като когато се захлопне врата.

— Май не си прав.

— Всички така разправят. Предполагам, няма да мога да упорствувам вечно.

— Но защо се опитваш? — пита Силвия.

— Не знам защо… просто не се родеят… — гледай каква дума, мисля си, никога не съм я използувал по-рано. Не рода… звучи селяшки… не роднини… същият корен… не радетели… не могат да радеят за него, не са му сродни по душа… Точно такова чувство имам.

Стара дума, така древна, че почти е изчезнала. Каква промяна през тия векове. Днес всеки може да ти е сроден. Само че едно време е било нещо, с което се раждаш — и да искаш, нищо не можеш да направиш. Сега е наполовина преструвка, като при учителите в първия учебен ден. А какво знаят за истинската топлота тия, които не са сродни?

Това не ми излиза от главата. Сроден. Kin на английски. Прилича на немската дума Kind.

… Mein Kind — мое дете. Meine Kinder… „Wer reitet so spät durch Nacht und Wind? Es ist der Vater mit seinem Kind.“

Обзема ме странно чувство.

— За какво мислиш? — пита Силвия.

— За едно старо стихотворение, от Гьоте. Сигурно е на двеста години. Трябваше да го науча много отдавна. Не знам защо си го спомням сега освен… — особеното усещане идва отново.

— Какво се казва в него? — пита Силвия.

Мъча се да си припомня:

— Някакъв мъж язди край един бряг нощем, срещу вятъра. Баща със сина си, когото здраво е прегърнал с едната ръка. Пита сина си защо е така бледен, а синът отвръща: „Татко, не виждаш ли призрака?“ Бащата се опитва да убеди момчето, че вижда само мъгла край плажа и чува само шума на листата от вятъра, но синът продължава да повтаря, че е призракът, и бащата язди все по-бързо и по-бързо срещу вятъра.

— А как свършва?

— Нещастно… детето умира. Призракът побеждава.

Вятърът разгаря въглените и в светлината им виждам, че Силвия ме гледа уплашено.

— Но това е било в друга страна и по друго време — казвам. — Тук край нас е самият живот, а призраците не означават нищо. Вярвам в това. Вярвам също и във всичко наоколо — казвам, като поглеждам към притъмнялата прерия, — макар все още да не знам с положителност какво означава всичко това… Напоследък не съм сигурен в каквото и да било. Може би затова приказвам толкова много.

Жаравата отслабва и отслабва. Изпушваме последните си цигари. Крис е някъде там в тъмното, но нямам намерение да се лутам подире му. Джон предпазливо мълчи и Силвия мълчи, и изведнъж всички сме разделени, напълно самички в собствените си светове, и връзките помежду ни изчезват. Гасим огъня и се оттегляме към спалните чували в храстите.

Откривам, че това мъничко убежище, състоящо се от келяви борчета, където съм оставил спалните чували, е убежище от вятъра и за милиони комари от водохранилището. Препаратът против комари изобщо не ги спира. Пропълзявам навътре в спалния чувал и оставям една малка дупчица за дишане. Почти съм заспал, когато Крис най-после се появява.

— Там има една чудесна, голяма купчина пясък — казва, като шумоли върху боровите иглички.

— Добре — отвръщам аз. — Лягай да спиш.

— Трябва да я видиш. Ще дойдеш ли да я видиш утре?

— Няма да имаме време.

— Мога ли да си поиграя там утре заран?

— Да.

Шумоли безкрайно, докато се съблича и влиза в спалния чувал. Вече е вътре. После се върти. После е тихо, след това се върти още. Накрая казва:

— Татко?

— Какво?

— Как беше, като си бил малък?

— Заспивай, Крис! — има граници за това, което човек е в състояние да изслуша.