Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 1

- Джим, това е твоята битка. Аз спечелих моята. Ти трябва да си експерт в справянето с

мародери. Спри ги.

Тагарт беше казал, без да я поглежда:

- Не можеш да очакваш, че ще управляваш националната иконом ика така, че да подхожда на

капризите ти.

- Не искам да управлявам националната икономика! Искам твоите флагмани на

националната икономика да ме оставят на мира! Имам да управлявам железница и знам какво ще

стане с националната ти икономика, ако моята железница рухне!

- Няма нужда от паника.

- Джим , трябва ли да ти обяснявам, че приход ите от нашата линия „Р ио Норте― са всичко,

което имаме и което може да ни спаси от фалит? Че ни трябва всяка стотинка от нея, всеки биле т,

всеки товар, и то колкото се може по-бързо?

Той не беше отговорил.

- Когато трябва да използваме всяка капка мощ във всеки един от потрошените ни дизели,

когато нямаме достатъчно локомотиви, за да дадем на Колорадо обслужването, от което има нужда

- какво ще стане, ако намалим скоростта и дължината на влаковете?

- Е, има какво да се каже и в подкрепа на глед ната точка на синдикатите. При толкова м ного

затворени железници и толкова безработни железничари, те смятат, че допълнителните скорости,

които си въвела по линията „Рио Норте" са несправедливи; смя тат, че вместо това трябва да има

повече влакове, за да може работата да се разпределя; смятат, че не е честно ние да получаваме

всички облаги от новата линия, и те искат дял от тях.

- Кой иска дял от тях? Срещу какво?

Той не беше отговорил.

- Кой ще понесе разход ите за два влака, които вършат рабо тата на един?

Той не беше отговорил.

- Откъде ще вземеш вагоните и локомот ивите?

Той не беше отговорил.

- Какво ще правят тези хора, след като унищожат „Тагарт трансконт инентал―?

- Сериозно възнамерявам да защитя интересите на „Тагарт трансконт инентал―.

- Как?

Той не беше отговорил.

- Как - ако унищожиш Колорадо?

- Струва м и се, че пред и да се стремим да даваме на някои хора възможността да се развиват ,

би трябвало да обърнем малко внимание на хората, които имат нужда от шанс, просто за да

оцелеят.

- Ако унищожиш Колорад о, какво ще остане за проклетите ти обирджии, за да оцелеят?

- Винаги си б ила прот ив прогресивните социални мерки. Спом ням си, че предсказа

катастрофа, когато приехме правилото „Гарван гарвану око не вади―, но тя така и не настъпи.

- Защото аз ви спасих, отврат ителни тъпаци! Този път няма да мога да ви спася!

Той беше вдигнал рамене, без да я поглежда.

- А ако не го направя аз, кой ще го направи?

Той не беше отговорил.

Това ѝ се струваше нереално сега, тук, под земята. Обмисляйки го тук, тя знаеше, че не може

да участва в битката на Джим. Нямаше действие, което можеше да предприеме срещу хора с не -

определена мисъл, неназовани мотиви, неизказани це ли, неясен морал. Нямаше какво да им каже,

нищо нямаше да чуят и да отговорят. Какви са оръжията, мислеше си тя, в свят, където разумът

вече не е оръжие? Това беше свят, в който тя не можеше да влезе. Трябваше да го остави на Джим

и да разчита на неговия себичен интерес. Смътно тя усети хлад при мисълта, че не личният интерес

беше мотивът на Джим.

Тя погледна предмета пред себе си - стъклена кутия, съдържаща останките от двигателя.

Човекът, който е направил този двигател, помисли си тя изведнъж, мисълта ѝ дойде като отчаян

вик. За миг усети безпомощен копнеж да го намери, да се облегне на него и да го остави да ѝ каже

какво да прави. Ум като неговият щеше да знае как да спечели тази битка.

Тя се огледа. В чистия, рационален свят на подземните тунели нищо не беше по-жизнено

важно от това да открие човека, направил двигателя. Можеше ли да го отложи, за да спори с Оръ н

Бойл? Да се обяснява с господин Моуън? Да убеждава Бъртрам Скъдър? Видя двигателя завършен,

вграден в локомотив, който тегли влак от двеста вагона по коловоз от риърдънов метал с двеста

мили в час. Докато видението беше по силите й, в рамките на възможното, трябваше ли да се

предаде и да изгуби времето си, за да се пазари за шейсет мили в час и шейсет вагона? Не можеше

да падне до едно съществуване, където нейният ум би експлоадирал под натиска да се насилва да

не изпревари некомпетентността. Нямаше да действа по правилото „намали - дръж се ниско -

забави - не прави най-доброто, на което си способен, никой не го иска!―.

Тя се обърна решително и напусна помещението, за да вземе влака за Вашингтон. Стори ѝ се,