Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 2

в зависимост от това дали някой не си е счупил крака, не се нуждае от операция или не е родил

повече бебета. А ако няма достатъчно пари за нови костюми на всички, не можеш и ти да получиш.

Имаше един човек, който беше работил усилено през целия си живот, защото винаги беше

искал да изпрати сина си в колеж. Е, момчето завърши гимназия през втората година на плана, но

„семейството― не пожела да даде на бащата „издръжка― за колеж. Казваха, че синът му не може да

отиде в колеж, докато няма дос татъчно, за да могат синовете на всички да отидат в колеж, и че първо

трябва да изпратим децата на всички в гимназия, а ние нямахме достатъчно дори и за това. Бащата

умря на следващата година при сбиване с ножове в някаква кръчма, за което няма ше особена

причина - такива сбивания започнаха да се случват през цялото време.

Имаше и един възрастен тип, вдовец без роднини, който има ше едно-единствено хоби:

грамофонни записи. Май това беше единственото, което беше взел от живота. По едно време не се

хранеше редовно, само за да си купи някой нов запис на класиче ска музика. Е, не му дадоха никаква

„издръжка― за записи - „личен лукс―, така им викаха. А на същото събрание Мили Буш, не чия

дъщеричка, злобно, грозно осемгодишно хлапе, получи чифт златни скоби за щръкналите си зъби -

това било „медицинска нужда―, защото психологът на персонала казал, че горкото дете ще получи

комплекс за малоценност, ако не ѝ се изправят зъбите. Старецът, който обичаше музиката, се пропи.

Така се пропи, че вече никой не го видя напълно трезвен. Но изглежда е имало нещо, което така или

иначе не е могъл да забрави. Една нощ ходел, залитайки по улицата, видял Мили Буш, размахал

юмрук и избил зъбите ѝ. Всичките, до един.

Разбира се, всички се пропивахме, някои повече, други по-малко. Не питайте откъде взимахме

пари за това. Когато всич ки прилични удоволствия са забранени, винаги можете да си доставите

порочните. Не разбиваш бакалии след мръкване, не пребъркваш джобовете на другарите си, за да си

купиш симфонии или въдица, но ако е за да се напиеш като пън и да забравиш - става. Въдици?

Ловни пушки? Фотоапарати? Хобита? Нямаше „издръжка за забавление― за никого. „Забавлението―

беше първото нещо, което отмениха. Не трябва ли винаги да те е срам да възразяваш, когато някой

иска от теб да се откажеш от нещо, което ти доставя удоволствие? Дори и „издръжката за тютюн― бе-

ше орязана до две кутии цигари на месец - и това, разправяха, било защото парите трябвало да

отидат във фонда за мляко на бебетата. Бебетата бяха единствената стока, която произвежда хме

безотказно, като количеството порасна и продължи да расте, май защото хората нямаха какво друго

да правят, а и защото не трябваше да полагат грижи, бебетата не бяха техен товар, а на

„семейството―. Всъщност най-добрият шанс за увеличение на заплатата и за това да дишаш по-леко

за малко бяха „детските над бавки―. Или това, или тежко заболяване.

Не ни отне много време, за да разберем как работи всичко. Всеки, който се опитваше да играе

честно, трябваше да се отка же от всичко. Губеше вкуса си към всякакви удоволствие, беше му гадно

да изпуши тютюн за няколко стотинки или да дъвче дъвка, от притеснение, че някой има по-голяма

нужда от тези стотинки. Беше го срам от всяка хапка, която поглъща, чудейки се чии уморени нощи

допълнителна работа са я платили, със съзнанието, че храната не му принадлежи по право, с

нещастното желание да бъде мамен, вместо да мами, да бъде нещастник, но не и кръвопиец. Нямаше

да се ожени, нямаше да помага на своите у дома, нямаше да поставя допълнителен товар на плещите

на „семейството―. Освен това, ако още му беше останало чувство на отговорност, нямаше да се жени

или да създава деца, понеже не можеше да планира, да обещава или да разчита на каквото и да е. Но

некадърниците и безотговорните бяха на първа линия. Хранеха бебета, забъркваха момичета в

неприятности, мъкнеха всеки безполезен роднина от цялата страна, всяка неомъжена бременна

сестра, за допълнителна „издръжка за инвалидност―, взимаха повече болнични, отколкото всеки

доктор можеше да оспори, съсипваха дрехите си, мебелите, домовете си, какво пък, нали

„семейството― плаща! Изнамираха повече начини да изпад нат в „нужда―, отколкото ние, останалите,

можехме да си въобразим - развиха специална способност за това, която всъщност беше и