няма право да преценява собствените си нужди или способности. Гласувахме за това. Да, госпожо,
гласувахме на открити събра ния, два пъти годишно. Как иначе можеше да се направи? Може те ли да
си представите какво се случваше на такива събрания? Трябваше ни само едно събрание, за да
открием, че сме станали просяци - прогнили, мрънкащи, сополиви просяци, всичките, защото никой
не можеше да изиска заплатата си като справедливо заслужена, нямаше права, нямаше заслуги,
работата му не му принадлежеше, принадлежеше на „семейството―, а те не му дължаха нищо в
замяна, така че единствената му претенция към тях беше неговата „нужда―, така че трябваше да
проси публично облекчение на нуждите си, като всеки въшлив лентяй, да изброява всичките си
проблеми и нещастия, чак до кърпените си гащи и главоболията на жена си, с надеждата, че
„семейството― ще му подхвърли милостиня. Трябваше да изброява нещастия, защото именно
нещастията, а не работата, бяха станали разменна монета в на шето царство, така че това се
превръщаше в състезание между шест хиляди просяка, всеки от които твърдеше, че неговата нужда е
по-страшна от тази на брат му. Как иначе можеше да стане? Можете ли да си представите какво
стана, кои хора мълчаха и се чувстваха засрамени, и кои си тръгнаха с джакпота?
Но това не беше всичко. Имаше и още нещо, което открихме на същото това събрание.
Производството на фабриката беше спаднало с четирийсет процента през тази първа половин година,
така че се взе решение, че някой не работи „според способ ностите си―. Кой? Как да разбереш?
„Семейството― гласува и за това. Гласуваха кои хора са най-добри, и тези хора бяха осъдени да
работят извънредно всяка нощ през следващите шест месеца. Извънредно и без заплащане, защото не
ти се плаща за усилия или за работа, а само за нужда.
Да ви казвам ли какво се случи след това и в какви същества започнахме да се превръщаме,
ние, които някога бяхме хора? Започнахме да крием всяка своя способност, да се бавим и да вни-
маваме като соколи никога да не работим по-бързо или по-добре от съседа си. Какво друго можехме
да направим, когато знаехме, че ако направим най-доброто, на което сме способни, за „семейството―,
ще получим не благодарности и награди, а наказание? Знаехме, че за всеки смрадливец, който
повреди партида двигате ли и струва на компанията пари - било то поради немарливостта си, било то
защото не му е пукало или поради обикновена некомпетентност, - ние бяхме тези, които ще плащат с
нощите и неделите си. Така че правехме най-доброто, за да не сме добри.
Имаше едно момче, което започна изпълнено с плам за благородния идеал, блестящо хлапе, без
никакво образование, но с невероятна глава на раменете. През първата година проектира работен
процес, който ни спести хиляди човекочасове. Предаде го на „семейството―, не поиска нищо за него -
така или иначе не можеше да поиска, но за него нямаше проблем. Това е за идеала, казваше той. Но
след като беше избран с гласуване за един от най-способните и осъден на нощна работа, защото не
сме получавали достатъчно от него, той си затвори и устата, и ума. Можете да се обзаложите, че не
предложи никакви идеи през втората година.
Какво ни разправяха за порочната конкуренция на системата за печалба, където всеки човек
трябва да се състезава за това кой ще свърши по-добре работата? Порочно, нали? Е, трябваше да
видят какво е, когато всички се състезавахме помежду си кой ще свърши работата възможно най-зле.
Няма по-сигурен начин да разрушиш един човек от това да го насилиш да цели да не по стига най-
доброто, на което е способен, да се бори да върши ра ботата си зле, ден след ден. Това ще го довърши
по-бързо от пиенето, безцелността или бандитският живот. Но нямаше какво друго да правим, освен
да се преструваме на неспособни. Единственото обвинение, от което се бояхме, беше да заподозрат,
че сме способни. Способността беше като ипотека върху теб, която никога не можеш да платиш. А и
за какво да работим? Знаехме, че ще ни дадат минималната милостиня така или иначе, независимо
дали работим или не, „издръжката за дом и храна―, така я на ричаха, а освен нея нямахме шанс да
получим друго, независимо колко усилено се опитваме. Не можехме да разчитаме да си ку пим нов
кат дрехи следващата година - можеше да ни дадат „издръжка за дрехи―, но можеше и да не ни дадат,
Читать дальше