Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 2

- ... Джон Голт? - попита тя.

- Да - отговори т ой и поклати глава, сякаш за да прогони ня какво видение, - само дето аз не

обичам да казвам това.

- И аз не обичам. Ще ми се да знаех защо го казват и откъде е тръгнало.

- Това е, госпожо. От това ме е страх. Може и от мен да е тръгнало.

- Какво?

- От мен или от шест хиляд и като мен. Може ние да сме го започ нали. Май така стана. Дано да

греша.

- Какво искаш да кажеш?

- Ами в онази фабрика, където работ их двайсет години, стана нещо. Беше когато старецът

умря и наследниците му пое ха работата. Бяха трима, двама сина и една дъщеря, и въведоха нов план

за управление на завода. Позволиха ни и на нас да гласуваме, и всички - почти всички - гласувахме за

него. Не знаехме. Мислехме, че е добър. Не, не е вярно. Мислехме, че трябва да мислим, че е добър.

Планът беше всеки във фабриката да работи според способностите си, а да му се плаща според

нуждите му. Ние... какво има, госпожо? Защо гледате така?

- Какво беше името на фаб риката? - попита тя, а гласът ѝ едва се чуваше.

- Фабрика за двигатели „Двайсети век―, госпожо, в Старнсвил, У исконсин.

- Продължавай.

- Гласувахме за този план на едно голямо събрание, на което присъствахме всич ки, шест

хиляди души, всеки, който работеше във фабриката. Наследниците на Старнс произнасяха дълги ре-

чи за него, не беше много ясно, но никой не задаваше въпроси. Никой от нас не знаеше как ще

проработи планът, но всички си мислеха, че съседът до тях знае. А ако някой от нас се е съмня вал,

накараха го да се почувства виновен и да си мълчи - защото изглеждаше така, сякаш всеки, който се

противопостави на плана, е убиец на деца по сърце и е по-низш от човешко същество. Казаха ни, че

този план ще постигне благороден идеал. А ние как да си помислим нещо друго? Нали сме го чували

цял живот - и от родителите си, и от учителите, и от министрите, и от всеки вестник, който някога

сме чели, от всеки филм и всяка публична реч? Не са ли ни казвали винаги, че това е честно и

справедливо? Е, може би има някакво извинение за онова, което направихме на събранието. И все

пак ние гласувахме за плана, и онова, което получихме, си го заслужихме напълно. Знаете ли,

госпожо, ние сме белязани хора - тези от нас, които преживяха четирите години на плана във

фабриката „Двайсети век―. Знаете ли как изглежда адът? Като зло - просто, голо, самодоволно зло,

нали? Е, тъкмо това видяхме и помогнахме да се построи, и мисля, че сме прокълнати, всеки един от

нас, и може би никога няма да ни се прости...

Знаете ли как работеше планът и какво причини на хората? Опитайте се да сипвате вода в

резервоар, на дъното на който има тръба, която го източва по-бързо, отколкото вие наливате, и с

всяка ваша кофа тръбата се разширява с един инч, и колкото повече работите, толкова повече се иска

от вас, стоите и наливате кофа след кофа четирийсет часа седмично, после четирийсет и осем, после

петдесет и шест - за обяда на съседа си, за операцията на жена му, за шарката на детето му, за

инвалидната количка на майка му, за ризата на чичо му, за училището на племенника му, за бебето

на съседите, за бебето, което предстои да се роди, за всеки един около вас, защото те имат право да

получат всичко, от пелени до изкуствени зъби, а вие трябва да работите, от изгрев до залез, месец

след месец, година след година, и да не можете да покажете нищо като резултат, освен потта си, да

гледате единствено тяхното удоволствие, през целия си живот, без почивка, без надежда, без край...

От всекиго според способностите, всекиму - според потребностите...

Всички сме едно голямо семейство, казваха те, всички сме заедно в това. Но не всички работят

с ацетиленова горелка десет часа на ден - заедно, и не получават колики - заедно. Кой преценява чии

способности и чии нужди са на първо място? Когато всичко е в едно гърне, не можеш да позволиш

на всеки да решава какви са нуждите му, нали? Ако го направиш, може да реши, че има нужда от

яхта, и ако трябва да се водиш само от чувствата му, той току-виж го доказал. Защо не? Ако не е

правилно аз да имам кола, докато не се поболея от работа, за да изкарам ко ла за всеки безделник и

всеки дивак по земята, защо да не може да поиска и яхта от мен, ако все още имам достатъчно

способности, за да не рухна? Не? Не може ли? Тогава защо да може да иска да не слагам сметана в

кафето си, докато не смени тапетите във всекидневната си?... Както и да е, беше решено, че никой