Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 3

д'Анкония да стои до вратата вляво, а пистолетът му със заглушител още беше насочен към шефа.

Всички бяха на крака и бяха извадили пистолетите си, но из пуснаха първия момент, без да

посмеят да стрелят.

- На ваше място не бих го направил - каза Франсиско.

- Исусе! - прошепна ед ин от пазач ите, б орейки се да си спом ни име, което не му идваше наум. -

Това е оня, който взриви всички медни мини в света!

- Точ но така - потвърд и Риърдън.

Те се дръпнаха неволно от Франсиско, обърнаха се и видяха, че Риърдън още стои до входната

врата, с насочен пистолет в дясната си ръка и тъмно петно, което се разливаше от лявото му рамо.

- Стреляйте, мамка ви! - извика шефът към колебаещите се мъже. - Какво чакате? Застреляйте

ги! - той се беше навел с ръка, опряна в масата, а от другата течеше кръв. - Ще докладвам за всеки,

който не се бие! Ще накарам да ви осъдят на смърт!

- Хвърлете оръжието! - заповяда Риърдън.

Седемте пазачи останаха смразени за миг, без да се подчинят нито на един от двамата.

- Пуснете ме! - изпищя най-м ладият и се втурна към вратата вдясно. Отвори я рязко и отскоч и

назад: Дагни Тагарт стоеше на прага с пистолет в ръка.

Пазачите се оттегляха бавно към средата на стаята, изправе ни пред невидимата битка в мъглата

на умовете си, обезоръжени от чувство за нереалност в присъствието на легендарни фигури, които

никога не бяха мислели, че ще видят, и се чувстваха едва ли не сякаш им нареждаха да стрелят по

призраци.

- Хвърлете оръжията! - повт ори Риърдън. - Вие не знаете защо сте тук. Ние знаем. Вие не знаете

не знаете кой е вашият затворник. Ние знаем. Вие не знаете защо началниците ви искат да го пазите .

Ние знаем защо искаме да го изведем. Вие не знаете целта на битката си. Ние знаем целта на нашата.

Ако вие умрете, няма да знаете за какво умирате. Ако ние умрем, ще знаем.

- Не... не го слушайте! - виеше шефът. - Стреляйте! Заповядвам ви да стреляте!

Единият от пазачите го погледна, хвърли пистолета си, вдиг на ръце и се отдалечи от групата

към Риърдън.

398

- Проклет да си! - изпищя шефът , грабна ед ин пист олет с лявата си ръка и стреля по дезертьора.

Докато тялото му падне, прозорецът се взриви в дъжд от стъкло и от един клон, като от катапулт,

високата, слаба фигура на мъж влетя в стаята, приземи се на крака и стреля по първия възможен пазач.

- Ти пък кой си? - изкрещя някакъв заслепен от страх глас.

- Рагнар Данешолд-

Отговориха му три звука - дълъг, набъбващ стон на паника, тропотът на четири хвърлени на

пода пистолета и. пукотът на петия, с който един от пазачите стреля в челото на шефа си. Когато

четиримата оцелели от гарнизона започнаха да събират парчетата от съзнанието си, телата им бяха

проснати на пода, вързани и със запушена уста; петият беше още на крака с ръце, вързани за гърба.

- Къде е затворникът? - попита го Франсиско.

- В мазето... предполагам.

- Кой държи ключа?

- Докт ор Ферис.

- Къде са стълбите към мазето?

- Зад една врата в кабинета на доктор Ферис.

- Води!

Когато тръгнаха, Франсиско се обърна към Риърдън.

- Добре ли си, Ханк?

- Естествено.

- Нужда от поч ивка?

- По дяволите, не!

От прага на вратата в кабинета на доктор Ферис те поглед наха към стръмно каменно стълбище

и видяха пазач на площадката долу.

- Излез с вдигнат и ръце! - нареди Франсиско.

Пазачът видя силует на решителен непознат и проблясък на пистолет: беше достатъчно.

Подчини се незабавно; изглеждаше облекчен да се измъкне от влажната каменна крипта. Оставиха го

вързан на пода на кабинета, заедно с пазача, който ги беше довел. Сетне четиримата спасители можеха

да се втурнат по стълбите до заключената стоманена врата в дъното. Бяха действали и се бяха движили с

контролирана, дисциплинирана прецизност. Сега сякаш вътрешните им юзди се бяха скъсали.

399

Данешолд имаше инструменти, с които да разбие ключалката. Пръв влезе Франсиско и ръката

му препречи пътя на Дагни за част от секундата, колкото да се увери, че гледката е поносима, после й

позволи да нахълта покрай него: зад кълбо електрически жици беше видял вдигнатата глава и

светналото лице на Голт. Тя се спусна на колене до дюшека. Голт погледна нагоре към нея, както беше

гледал и в първата им утрин в долината, усмивката му беше като смях, който никога не е б ил докосван

от болка, а гласът му беше мек и тих:

- Така и не трябваше да го взимаме на сериозно, нали?

По лицето й се стичаха сълзи, но усмивката й изразяваше пълна, уверена, лъчиста убеденост и