Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 3

се бореше да не ги забелязва, а гласът му ставаше все по-силен с нарастването на страха му, когато се

сопна на Франсиско:

- Какво искаш?

- Казах, че ще обясня на шефа т и. Къде е той?

- Аз задавам въпросите!

- Аз пък не им отговарям.

- О, така ли? - изръмжа Пит , който имаше само ед но средство за справяне в случай на съмнение :

ръката му се изстреля към пистолета на кръста му.

Ръката на Франсиско беше твърде бърза, за да забележат двамата мъже движението й, а и

пистолетът му беше твърде тих. Следващото нещо, което видяха, беше как пистолетът излита от ръката

на Пит заедно с доста кръв от разбитите му пръсти и сподавения му писък на болка. Той рухна със

скимтене. В мига, в който вторият пазач осъзна какво става, пистолетът на Франсиско вече беше

насочен към него.

- Не стреляйте, господ ине! - извика той.

- Слез т ук с вд игнат и ръце - наред и Франсиско, докато държеше пистолета с една ръка, а с

другата даваше знак към проце па на вратата.

Когато пазачът слезе, Риърдън вече беше там, за да го обезоръжи, Данешолд - за да върже

ръцете и краката му. Но това, че виждаше Дагни, като че го плашеше повече от всичко друго - защото не

можеше да го разбере. Тримата мъже носеха качулки и анораци и, като изключим маниерите им, можеха

да бъдат взети за банда разбойници; присъствието на дама обаче беше необяснимо.

- Сега - попита Франсиско - къде е шефът ти? Пазачът завъртя глава по посока на стълбите.

- Там, горе.

- Колко пазач и има в сградата?

- Девет.

- Къде са?

- Единият е на стълбите към мазето. Останалите са горе.

- Къде?

394

- В голямата лаборатория. Онази с прозореца.

- Всички? -Да.

- Какви са тези стаи? - той посоч и врат ите в помещениет о.

- И те са лаборатории. Заключени са през нощта.

- Кой държи ключовете?

- Той - ким на към Пит.

Риърдън и Данешолд взеха ключа от джоба на Пит и безшум но започнаха да проверяват стаите,

а Франсиско продължи:

- Има ли други хора в сградата? -Не.

- Има ли затворник?

- Ами... май да. Трябва да има, иначе нямаше да ни задържат всички на работа.

- Още ли е тук?

- Това вече не знам. Никога не ни казват.

- Докт ор Ферис тук ли е?

- Не, тръгна си пред и десетина-пет найсет минут и.

- Добре, а лабораторията горе - направо от площадката на стълбите ли м оже да се влезе?

-Да.

- Колко врат и има?

- Три. Тази в средата.

- Какви са другите стаи?

- От едната страна има малка лаборатория, а от другата е кабинетът на доктор Ферис.

- Има ли врати помежду им? -Да.

Франсиско се обърна към другите, когато пазачът каза умолително:

- Господ ине, мога ли да ви попитам нещо?

- Давай.

- Кой сте вие?

Той отговори с тържествения тон, с който би се представил на официален прием:

- Франсиско Дом инго Карлос Андрес Себастиан ДАнкония.

Остави пазача да зяпа и се извърна за бърза, проведена шеп-нешком консултация със

съучастниците си. В следващия миг на

395

горе по стълбите тръгна Риърдън - ловко и безшумно, без да бъде придружаван от никого.

Клетки с плъхове и морски свинчета бяха натрупани до стените на лабораторията - бяха ги

оставили там пазачите, които играеха покер на дългата лабораторна маса в средата. Играеха шестима;

двама стояха в противоположните ъгли на стаята и наблюдаваха входната врата с пистолети в ръка.

Именно лицето на Риърдън го спаси от това да бъде застрелян незабавно, щом влезе: беше твърде добре

познато и твърде неочаквано. Той видя как осем лица го зяпат, разпознават го и да не могат да повярват

на очите си. Той стоеше до вратата, с ръце в джобовете на панта лона, с нехайните, уверени маниери на

бизнесмен.

- Кой е старшият тук? - попита той с учтивия, но рязък глас на ч овек, койт о няма време за

губене.

- Вие... не сте... - заекна един длъгнест, кисел инд ивид на масата с картите.

- Аз съм Ханк Р иърдън. Вие ли сте шефът?

- Да! Но откъде, по дяволите, идвате?

- От Ню Йорк.

- Какво правите тук?

- Значи не са ви увед омили.

- Трябва ли... Така де, за какво? - незабавното, докачливо, възм утено подозрение, че

началниците му са подбили авторитета му, беше очевидно в гласа на шефа. Той беше висок, мършав

мъж, с трескави движения, с жълтеникаво лице и неспокойни, разфо-кусирани очи на наркоман.

- За работата ми тук.

- Вие... не можете да имате никаква работа тук - сопна се той, разкъсван между страха от блъф и

страха, че не са го уведомили за някакво важно решение на високо ниво. - Не сте ли предател, дезертьор