Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 3

факти. Само преди миг беше в състояние да

390

почувства, че мрази Голт повече от всички останали, че омразата му е доказателство за злото,

което представлява Голт, което няма нужда от допълнително назоваване, че иска Голт да бъде унищо-

жен заради собственото му оцеляване. Сега знаеше, че беше пожелал унищожението на Голт с цената на

собственото си унищожение, знаеше, че никога не е искал да оцелее, знаеше, че бе искал да измъчи и

разруши именно величието на Голт - величие, което той сам признаваше, величие по единствения

стандарт, който съществува, независимо дали човек го признава, или не: величието на човек, който беше

господар на реалността по начин, в който нямаше равен. В мига, в който той, Джеймс Тагарт, се оказа

пред ултиматума да приеме реалността или да умре, емоциите му бяха избрали смъртта - смъртта,

вместо да се предаде на вселената, на която Голт беше толкова сияен син. В личността на Голт - и го

знаеше - той търсеше унищожението на цялото съществуване.

Това разбиране се сблъскваше със съзнанието му не само чрез думи: цялото му разбиране беше

съставено от емоции, така че сега беше обзет от емоция, от видение, което нямаше сили да пропъди.

Вече не можеше да призове мъглата, която да скрие от погледа всичките задънени улици, които се беше

борил никога да не бъде принуден да види: сега в края на всяка улица виждаше омразата си към

съществуването, виждаше лицето на Черил Тагарт с радостния й стремеж да живее, както и факта, че

тъкмо този стремеж винаги беше искал да победи, виждаше лицето си като лице на убиец, когото

всички хора с право трябваше да ненавиждат, който унищожаваше ценностите само защото са ценности,

който убиваше, за да не разкрие собственото си непопра вимо зло.

- Не... - скимтеше той, вторачен в т ова видение, клатейки глава, за да избяга от него. - Не... Не...

- Да - каза Голт.

Той видя очите на Голт, приковани в собствените му, сякаш Голт виждаше същото, което

виждаше и той.

- Казах ви го по рад иото, нали? - каза Голт.

Това беше присъдата, от която се беше ужасявал Джеймс Та гарт, от която нямаше измъкване :

присъдата, доказателството за обективност.

- Не... - каза той съвсем тихо още вед нъж, но това вече не беше глас на живо съзнание. То й

остана прав за момент, втора

390

чен в празното пространство, после краката му отказаха, огънаха се и той седна на пода, с все

още вторачени очи, без да забелязва какво прави или какво има наоколо.

- Джим...! - извика Мауч. Отговор не последва.

Мауч и Ферис не се запитаха какво беше станало с Тагарт: знаеха, че никога не трябва да се

опитват да го откриват, под заплаха от това да споделят съдбата му. Знаеха кой е бил пречупен тази

вечер. Знаеха, че това е краят на Джеймс Тагарт, независимо дали физическото му тяло щеше да оцелее.

- Да... да изкараме Джим оттук - разтреперано каза Ферис. - Да го заведем на лекар... ил и

някъде...

Те дръпнаха Тагарт, за да се изправи; той не се съпротивля ваше, подчиняваше се апатично, и

раздвижи краката си, когато го бутнаха. Тъкмо той беше стигнал до онова състояние, в кое то искаха да

приведат насилствено Голт. Двамата му приятели го изведоха от стаята, хванали здраво ръцете му. Това

им спести необходимостта да признаят пред себе си, че искат да избягат от очите на Голт. Голт г и

гледаше, а погледът му беше твърде строго проницателен.

- Ще се върнем - тросна се Ферис към началника на пазач ите. - Стой тук и не пускай никого.

Ясно ли е? Никого.

Те избутаха Тагарт в колата, паркирана при дърветата на входа.

- Ще се върнем - каза Ферис, без да се обръща към никого, на дърветата и на тъм ното небе.

За момента единственото нещо, в което бяха уверени, беше, че трябва да избягат от това мазе -

мазето, в което живият гене ратор беше оставен вързан до мъртвия.

391

ГЛАВА X

В ИМЕТО НА НАЙ-ДОБРИТЕ СРЕД НАС

Дагни тръгна към пазача, който стоеше на вратата на Проекта „Ф". Стъпките й бяха

целенасочени, равномерни и открити, звънтяха в тишината на пътеката между дърветата. Тя вдигна гла-

ва към един лунен лъч, за да му позволи да разпознае лицето й.

- Пусни ме - каза тя.

- Влизането е забранено - отговори той с глас на робот. - По заповед на доктор Ферис.

- Аз съм тук по заповед на господ ин Томпсън.

- А? Аз... не знам нищо за това.

- Аз знам.

- Искам да кажа, че доктор Ферис не м и е казал... госпожо.

- Аз ти казвам.

- Но аз трябва да приемам заповед и единствено от докт ор Ферис.