Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 3

Човекът не беше обучен електротехник - бяха го избрали не заради познанията му, а заради

безкритичната му способност да натиска всякакви бутони, а усилието, което му беше нужно, за да се

научи на това, беше толкова голямо, не можеше да се разчита да има място за каквото и да е друго. Той

отвори задния капак на машината и зяпна сащисано сложните намотки: не можеше да открие никаква

видима повреда. Сложи гумените си ръкави

388

ци, извади клещи, затегна няколко случайни болта и се почеса по главата.

- Не знам - каза той с безпомощно кротък глас. - Кой съм аз, че да знам?

Тримата мъже бяха скочили на крака и се бяха струпали зад машината, зяпнали непокорната й

вътрешност. Действаха по-скоро по рефлекс: знаеха, че нищо не знаят.

- Но ти трябва да го поправиш! - изпищя Ферис. - Трябва да работи! Трябва да имаме ток!

- Трябва да продължим! - извика разтреперан Тагарт. - Това е абсурдно! Няма да позволя! Няма

да ме прекъсват! Няма да го оставя да се измъкне! - той посочи към дюшека.

- Направи нещо! - Ферис крещеше на механика. - Не стой там! Направи нещо! Поправи го!

Нареждам ти да го поправиш!

- Ама аз не знам какво не е наред - отвърна мъжът, м игайки.

- Ами открий тогава!

- Как да го открия?

- Нареждам ти да го поправиш! Чуваш ли? Накарай го да ра боти или ще те уволня и ще те

хвърля в затвора!

- Ама аз не знам какво не е наред! - мъжът въздъхна с учуд ване. - Не знам какво да правя.

- Вибраторът е повреден - обади се един глас зад тях. Те се обърнаха: Голт се бореше да си

поеме дъх, но говореше с ясния, компетентен тон на инженер. - Извадете го и погледнете под алу-

миниевия капак. Ще видите два контакта, запоени заедно. Раз чупете ги, вземете малка пила и почистете

замърсените повърхности. После върнете капака, включете го обратно в машината и генераторът ви ще

проработи.

Последва дълъг миг пълна тишина. Механикът зяпаше Голт, удържаше погледа му и дори той

беше в състояние да различи същността на искрицата в тъмносивите очи: беше презрител на подигравка.

Той отстъпи назад. В несвързания полумрак на съзнанието му, по някакъв безсловесен, безформен,

неразбираем начин, дори той осъзна значението на онова, което ставаше в килията.

Погледна Голт, погледна и тримата мъже, погледна и машината. Потръпна, хвърли клещите и

избяга от стаята. Голт избухна в смях.

389

Тримата мъже отстъпваха бавно от машината. Бореха се да не си позволят да разберат онова,

което механикът беше разбрал.

- Не! - викна Тагарт извед нъж, погледна Голт и скоч и напред. - Не! Няма да му позволя да се

отърве безнаказано! - той падна на колене, драпайки отчаяно да намери алуминиевия цилиндър на

вибратора. - Аз ще го поправя! Ще се справя сам! Трябва да продължим! Трябва да го пречупим!

- Спокойно, Джим - с неуд обство каза Ферис и го изправи от ново на крака.

- Дали няма... да е по-добре да отложим за през нощта? -ум олително попита Мауч; гледаше към

вратата, през която беше избягал механикът, а погледът му изразяваше наполовина завист, наполовина

ужас.

- Не! - викна Тагарт.

- Джим , не му ли беше достатъчно? Не забравяй, трябва да внимаваме.

- Не! Не му е достатъчно! Дори не е изкрещял още!

- Джим! - извед нъж извика Мауч, ужасен от нещо в лицето на Тагарт. - Не можем да си

позволим да го убием! Знаеш го!

- Не ме интересува! Искам да го пречупя! Искам да го чуя да крещи! Искам...

И след това самият Тагарт изкрещя. Беше дълъг, внезапен, пронизителен писък, сякаш беше

видял нещо, въпреки че очите му зяпаха в празното пространство и изглеждаха неразбиращи, слепи.

Гледката беше вътре в него. Защитните стени на емоция та, на бягството, на преструвката, на

половинчатото мислене и псевдодумите, изградени вътре в него през всичките тези години, бяха

рухнали за миг - мигът, в който разбра, че иска Голт да умре, с ясното съзнание, че собствената му

смърт ще последва.

Видя изведнъж мотива, който беше насочвал всичките действия през живота му. Не беше

нежната му душа, нит о любовта му към другите или общественият му дълг, или който и да е от другите

лъжливи звуци, с които беше поддържал самоуважението си: беше порочното желание да унищожи

всичко живо заради онова, което не беше живо. Беше стремежът да предизвика реал ността чрез

унищожението на всяка жива ценност, заради това да си докаже, че той може да съществува въпрек и

реалността и никога няма да се налага да бъде обвързан с някакви убедителни-солидни, неизменни