Ирина Коробейникова - Москва – Варна. Сборник прозаических переводов с болгарского языка участников Первого Международного конкурса-фестиваля

– Если вы не можете быть первыми космонавтами – не сдавайтесь. Время пионеров давно прошло. Нас всех ждет новая эра. А я, учитывая мою практически бессмертность, буду последним человеком, который будет управлять межзвездной ракетой. Дальше – только роботы, только искусственный интеллект. Я же надеюсь, что мой полет окажется более успешным, чем у Икара, – все-таки пошутил он, скрывая предательскую улыбку, – я вернусь домой на родную Землю.

* * *

Томас все же благополучно вернулся из своего первого путешествия среди звезд. На Земле за этот период пролетели десятки лет. Его родители давно умерли, но оставили завещание, которое адвокатская контора предоставила Томасу по прибытии.

«Уважаемый наследник, – сказал адвокат, распечатав конверт пожелтевший от времени, – есть кое-что в завещании, что вас вряд ли обрадует…. Вы, конечно, не забыли ту аварию, из-за которой вам почти все пришлось заменить на протезы. Вам сказали тогда, что из старого тела сохранили лишь самые важные органы: сердце и мозг. Мы надеемся, что ваше сердце продолжит биться также бодро и после оглашения завещания… Дело в том, что вы не являетесь человеком в юридическом смысле, поскольку ваш мозг был сохранен, но не физически, а в электронном виде…»

– Ще стана астронавт, дори ако за целта се наложи да ми имплантират куп чипове върху черепа! – бе обявил пред родителите и приятелите си Томас на своя шестнайсети рожден ден. И те много добре знаеха, че той ще направи всичко, за да постигне целта си.

Оттогаваха изминаха точно десет години. Томас завърши училище и изненадващо се справи с тестовете за Космическата академия, на каквито отдавна не се явяваха хора. Защото дори малцината, които успяваха да ги издържат, пропадаха на по-нататъшните изпити, където се изискваше не само точни, но и свръхбързи изчисления. От десетилетия космическите полети бяха поверявани единствено на компютри. Но той бе всеизвестен шампион по скоростно смятане, син на двама професори по математика.

Междувременно се случи нещо, което в очите на всички трябваше да сложи край на звездния му път. Томас катастрофира тежко и оцеля като по чудо. Целият обгорял и натрошен, той почти загуби човешкото си тяло. Лекарите все пак се опитаха да спасят мозъка и сърцето му, водени от идеята, че така ще запазят човешката му самоличност, и да ги присадят, ако могат, в друго. Висящ на косъм от смъртта, пленник в продължение на месеци на лаборатория, без чийто уреди и системи последните две късчета от човешкият му облик щяха също да умрат, Томас запази самообладание и надежда. Накрая получи ново, изкуствено тяло от метал и пластмаса. Бе едва двайсетгодишен, в разцвета на младостта и силите си.

Когато се върна към учението, успехите му разбиха всички скептици. Новото му тяло, освен че бе надарено с компютърно зрение, слух, обоняние, притежаваше и вграден интерфейс към системите, което му позволяваше да общува направо с космически кораб и което бе най-важно – не по-бавно от другите компютри. Така шансовете му да не изостане от тях в трудното следване значително се увеличиха. Поглъщаше данни, анализираше информацията, правеше главозамайващи изчисления и взимаше решения най-малкото наравно с тях. А често се опитваше и да ги превъзхожда, когато като човек откриваше и интерпретираше грешка в заданието или параметрите и взимаше електронните си «колеги» на подбив, щом те блокираха от някой абсурд. Колкото и рядко да имаше повод или възможност да се пошегува – да се смее или дори да се усмихне поне му бе противно, защото разтягането на устата му не изглеждаше естествено и красиво върху неговото пластмасово лице – тази черта отличаваше Томас от всички компютърни системи и даваше основание да не го отпишат напълно от редиците на хомо сапиенс.

Сега тъкмо му предстоеше да завърши космическата акаддемия и да получи назначение – да стане истински астронавт. Случаят, макар и не безпрецедентен – първите астронавти някога бяха хора – бе сензационен. И това му гарантираше място сред компютрите в командната кабина. Хората не пропускаха нито една възможност да покажат своето «превъзходство» през машините. Макар никой да не знаеше и да не можеше да проумее как бе станал отличен математик, гений със светкавичен ум и рефлекси, човек-машина, за какъвто го смятаха някои, той се гордееше именно с човешкия си произход и същност.