Andrea Calo' - Усещаш Ли Сърцето Ми?

«Добър вечер. Вие ли сте госпожица Мелани Уорън?».

«Да, аз съм, какво има?».

Бях стресната и объркана от мигащите светлини на автомобила им, които ме заслепяваха и очертаваха небесносини сенки в нощта, които огъваха телата си срещу земята и фасадата на сградата.

«Полицай Паркър, госпожице, може ли да вляза?», попита той, докато ми показваше служебната си карта с негова снимка отпреди някоя и друга година. Оставих го да влезе, доближих се до вратата, но без да я затварям.

«А колегата ви отвън?».

«Не се притеснявайте, той ще чака там. Тук съм заради баща ви, господин Брад Уорън».

Останах безмълвна и неподвижна, в очакване мъжът да продължи и ми каже защо е тук. Зададох си хиляди въпроси, запитах се, дали чудовището отново е действало и коя ли е жертвата му. Помислих си, че е участвал в някой побой. Опасявах се, че ме е потърсил и че се е свързал с полицията и че чрез тях ме е намерил, за да ме задължи да се върна с него у дома.

«Какво е направил баща ми?», попитах, докато свитите ми в юмруци ръце, облени в студена пот, мачкаха нервно плата на полата ми.

«Бил е убит, госпожице Уорън, съжалявам. Динамиката на случилото се още не ни известна, случаят не е приключен и разследването продължава. Три изстрела от пистолет са причината, от които един фатален в главата. Съседите са чули изстрели, три последователни изстрела, произхождащи от бързо движещ се автомобил. Когато излезли, видели тялото на баща ви, проснато на земята, потънало в локва от кръв. Бил в безсъзнание, но все още жив. Починал е по-късно, на път към болницата. Изглежда като екзекуция, оправяне на сметки».

Продължавах да мълча, бях странно тиха, почти спокойна. Не показвах никаква емоция. Очите ми бяха вперени в краката ми, без да ги виждат, студената пот беше изчезнала, юмруците ми се бяха разтворили и най-накрая бяха пуснали плата на полата ми, сърцето ми биеше отново в нормален ритъм. Чувствах се добре, ужасно добре. Разкаях се за това чувство на чиста злина, разкаях се и за разкаянието ми спрямо това естествено изразено чувство.

«Госпожице, добре ли се чувствате?».

Кимнах, всичко беше чудесно.

«Пиян ли е бил?».

«Не, не е бил пиян, нивото на алкохол в кръвта му е било в нормата».

Погледнах го в очите, не можех да повярвам в приказката с щастлив край, където всички лоши стават внезапно добри и живеят до края на живота си щастливи. Или баща ми наистина беше се променил след изчезването ми?

«Пиеше ли баща ви? Често ли беше пиян?».

Лъжи! Отричай болката от изгарящия белег на лъжата, отпечатан върху кожата на душата! Непременно!

«Случвало се е, както може да се случи и в най-добрите семейства».

«В какви взаимоотношения бяхте с баща ви?».

Мигове на осезаемо съмнение в търсене на лъжовни думи и следователно, липсващи. Желание да сложа веднъж завинаги „край“ на всичко. Беше правилният момент, който очаквах.

«Нормални взаимоотношения, каквито са обичайни между един баща, бивш военен и едно момиче».

«Много ли беше строг баща ви с вас?».

Не отговорих, възпротивих се. Погледнах го за миг, почти непокорно, после се предадох и отново отместих погледа си от него.

«Наранявал ли ви е някога? Биеше ли ви?».

Излъжи още веднъж! Бъди постоянна в срама си, за да запазиш достойнството си!

«Не…».

«Не? Сигурна ли сте?».

«Да, сигурна съм, господин полицай…».

«Добре. Преди колко време напуснахте дома на баща си?».

«Преди пет години».

«През 1955, значи», повтори той, докато си записваше нещо в бележника.

«Може ли да ви попитам за причината?».

«За да започна мой, собствен живот, полицай! Вече бях на двадесет и шест години, нямах собствен дом, собствено семейство, работа! Исках да живея самостоятелно и независимо. Бях изморена да ме издържа и да моля хората за нещичко, за да имам пари за собствените ми желания».

Полицаят записваше, несмутим и без да ме гледа, също като журналист по време на интервю, направено на шампионата по бейзбол. Ужасно ме дразнеше нормалното му и сдържано отношение, задачата му да задава въпроси на хората и умението му да я приключи безпроблемно.

«Преди да напуснете предишния си дом или и през последвалите години държахте връзка с него?».

«Не», отговорих аз. Съжалих обаче веднага и се поправих, «Или по-точно, да, но рядко».

«Не чувствахте ли потребност да се срещате, да си говорите, да си разкажете как прекарвате дните си?».

«Вие полицай ли сте или психолог?», възкликнах. Границата ми на търпимост беше премината вече. Река, която е по-висока от собствения си бряг, не може да задържи водите си и да продължи да тече надолу, без да се излее навън и да причини смърт и разрушения.