Andrea Calo' - Усещаш Ли Сърцето Ми?

Наследих къщата и малко пари, които бяха останали - онова, което баща ми не беше успял да похарчи за алкохол и други си пороци.

Поставих на земята урната с праха му, на едно скрито място, за да не се вижда. Останах за малко в къщата, за да чуя звука на тишината, наблюдавах следите от пръсти в непочистената прах върху мебелите. Чувах виковете и плачът на майка ми, тези, които за да не чувам – пеех, стиснала плюшената си играчка. Чувах воплите и риданията, следващи бурята. Поглеждайки към фотьойла, където седеше баща ми, видях един самотен човек, един стар човек, лишен от живот. В ъгъла видях бастун, представих си как го стиска в ръце, докато едвам ходи из къщата, търсейки някой, за да го набие. Някой, който не беше вече там. Един човек, принуден да излее гнева си върху самия себе си и така до деня, в който се беше предал. На един рафт намерих портмоне, взех го и го отворих. Съдържаше малко дребни и една снимка на майка ми, която ме държеше в ръцете си. Обърнах снимката, имаше дата. Беше рождената ми дата, денят, в който получих плюшената играчка. От този ден всичко се промени. Приказката за щастливото семейство направи място на един ад, на едно съществуване без бъдеще. Слабите ми и мъгляви спомени не ми позволяваха да фокусирам онзи момент, случката, която промени завинаги хода на нещата и на живота ни. „Ще мине много време преди да се превърна в тор за растенията!“, често крещеше баща ми, когато беше гневен. Това време беше дошло, както за него, така и за много други. Беше дошъл моментът да се превърне в това, което винаги беше отричал. Взех урната и счупих пломбата. Отворих я и изсипах съдържанието в една купа, допълвайки с вода. Разбърках отвратена с една лъжица. Излязох от градината и изсипах калната смес в корените на растенията, любопитна да видя какво ще се случи. Бях обаче разочарована, защото не се случи нищо.

Същата вечер пренощувах в къщата, после отново и после отново за трети път. Без обаче да успея да затворя очи. Не можех повече да остана там, тя не ми принадлежеше. Пуснах я за продажба и не трябваше да чакам дълго, за да се освободя от нея. След няколко седмици я купи едно тричленно семейство, баща, майка и дъщеричка. Наум им пожелах по-добър живот от този, който аз бях имала там. Когато се сбогувах с тях, подарих плюшената ми играчка на момиченцето.

«Вземи, за теб е».

«Ох, колко е хубаво! Мамо, татко, вижте какво ми подари госпожицата!», извика ентусиазирано то към родителите си, които ми се усмихнаха в знак на благодарност.

«Пожелавам ти никога да не ти се налага, но помни, мъничката ми, ако се случи нещо лошо, мечето ще те защити и ще се погрижи за теб!».

«Добре!».

Погалих я, поздравих ги и си тръгнах.

Деня, в който затворих вратата зад себе си, ме завари неподготвена. Бях една дилетантка в живота, една бягаща съвкупност от плът и кости, търсеща нещо неопределено. Липсваше ми достойнство. Напредвайки с бърза крачка, си обещах по никакъв повод да не се обръщам, мислейки че, вече всичко беше приключило и че отсега нататък животът ми щеше да бъде друг и че щеше да се роди една нова Мелани. Десет крачки, сто крачки, после двеста. Обърнах се, сякаш някаква невидима ръка ме дръпна за рамената. Огледах къщата. Фенерът на фасадата се люшкаше от поривите на вятъра, движението й ме хипнотизираше. Завърнах се в мен и заплаках. Предадох се, обърнах се и най-накрая си тръгнах. Плачът беше изтрил страха, може би това, което казваха не беше вярно. Или може би, беше.

Вагонът ми втора класа, не беше препълнен. Само едно момиче и един възрастен господин ми правеха компания. Мъжът четеше необезпокояван „Дейли Телеграф“, докато момичето местеше погледа си от прозореца и лицето ми, опитвайки се да разбере коя от двете гледки го изумява повече, коя панорама е по-добра за прекарване на времето, коя е по-забавна. Дъвчеше настоятелно дъвка, а лицето му беше потънало в якичката на бялата й риза с червени квадрати. Носеше доста тесни дънки за тогавашното време. На пръв поглед ми се сториха неудобни, после забелязах обаче, че й стоят добре, подчертаваха почти перфектното й тяло. Напусках един живот, който почти не помнех вече, километър след километър опитвах да забравя мястото, от което идвах. И успявах с немалко старание или поне така си мислех. Не ми се щеше някой непознат да ме върне в миналото чрез глупавия въпрос „Откъде си?“, чийто отговор със сигурност не интересува никого. Не я погледнах повече. Затворих очи и потънах в гъстата мъгла на мислите ми, изгубена в поредица от картини, които рисуваха неволни изражения по лицето ми. Това събуди любопитството й и тя реши, че лицето ми е по-интересен спектакъл за гледане, защото в крайна сметка това, което се изреждаше зад прозореца, беше просто статичен пейзаж, който тя вече беше виждала многократно през живота си. Сподели ми го няколко месеца по-късно, след първата ни среща в онзи вагон, когато вече бяхме станали добри приятелки. Влезе контрольорът и поиска билетите ни, така бях принудена да отворя очите си. Погледнах я, тя ме погледна. Започнахме да си говорим някак различно, без поздрав, без неуместни въпроси, нищо такова. Тя говореше така, сякаш ме познаваше наистина отдавна. Докато говореше продължаваше да дъвче дъвка, без да й пречи. Аз никога не успявах да върша две неща едновременно без да сгреша, докато за нея изглеждаше напълно нормално.