Andrea Calo' - Усещаш Ли Сърцето Ми?

Нямаше да промени руслото на съдбата ми. Въпреки това, останах донякъде резервирана, докато ѝ отговарях.

«Отивам в Кливлънд».

«В Кливлънд! Жестоко! Аз съм от Кливлънд, връщам се у дома!».

Почувствах се като прегазена от валяк, една от онези машини, използвани за полагане на асфалта, които изглаждат дзифта докато стане гладък като стъкло. Този път обаче, в черният дзифт разпилян по земята, бях и аз.

«Ах!». Това беше единствения звук, който успях да издам с втвърдените ми гласни струни.

«Къде ще отседнеш?».

Още една язва се отваряше в още кървящата рана. Какво трябваше да отговоря? Че нямам определена цел? Че всъщност нямах дом, в който да живея, но че щях да обикалям улиците като бездомник, търсейки нещо евтино, където да преспя? Това е идея! Можех да кажа, че ще остана в Кливлънд само за малко, че само минавах оттам! Така щях да имам оправдание, за да се измъкна от кашата и да избягам всеки момент от нея, за да си възвърна живота! Моят живот! Да, но кой живот? Имах ли такъв?

«Ще бъда в хотел. Само минавам, ще остана няколко дена», отговорих, горда от това, че бях уцелила правилния път най-сетне и че го бях решила сама. Беше напълно ново чувство за мен, безкрайно могъщо, гениално, цяла лавина от енергия.

«Разбирам. За няколко дена. Добре, значи можеш да дойдеш с мен у дома!».

«Не, има си хас! Не искам да съм в тежест на никому. Благодаря за предложението, но не мога да приема, съжалявам».

«Каква ти тежест, Мел! Ние в Охайо сме такива! Имай късмет да ни откажеш гостоприемството!».

«Но ние от Западна Вирджиния сме малко различни».

«От Западна Вирджиния! Оттам ли идваш? От кой град?».

Думите ми бяха станали вече публично достояние. Дори и възрастният мъж свали вестника си, за да види това бегло лице, което изпълваше тясното пространство с думите си. Без съпротива изплюх и това.

«Жестоко!».

«Но какво означава “жестоко”?».

«Означава “хубаво”, “яко”! Къде живееш ти, извинявай? Никога ли не си чувала тази дума?».

Излъгах я, казвайки ѝ че съм я чувала, но че не можех да я вместя в речника си и затова бях загубила интерес от значението ѝ в този смисъл. Всъщност, знаех чудесно значението на думата, използвана преди всичко от подрастващите, това, което не разбирах, какво „жестоко“ намираше в нещата, които казвах. Защо това момиче успяваше да намери нещо добро или хубаво в нещата, градовете или ситуациите, които винаги съм ненавиждала? Започнах да си мисля, че може би, ако остана за малко с нея, щеше да ми се отрази добре. Може би щях да се науча да живея по-добре, крадейки безплатни уроци от едно по-младо от мен момиче, като социален паразит. Може би тя наистина знаеше как трябва да се живее в този свят, от който и двете бяхме част, с нашите безбройни различия.

«А ти къде живееш?», попитах.

«На брега на езерото Айри. Много красиво място, предимно вечер, когато градския шум намалее и се чува само този, идващ от езерото. Къщата ми има изглед точно към него и от градината може да се наслаждаваш на прекрасни, цветни залези. А и аз живея сама, никой няма да ни притеснява!», заключи тя с хитра усмивка, каквито бях виждала при някои петнадесет годишни, жертва на първите си хормонални сътресения.

Усмихнах ѝ се и по този начин потвърдих, че приемам поканата ѝ. Щях да ѝ се отплатя по някакъв начин, щях да разделя с нея разходите по покупките и консумативите, щях да работя и подобни. В онзи момент мислех, че става въпрос за кратък престой при нея, през това време щях да си потърся самостоятелно жилище и при нужда, можех да се виждам с приятелката си всеки път, когато бе необходимо. Приятелката ми! Изглеждаше толкова странно да го кажа и почти нереално да го чуя. Но грешах, при положение, че в онази къща на езерото Айри, прекарах голяма част от живота си. Само за един ден бях станала притежател на две неща само за мен – моя приятелка и мой живот. И всичко това заради или по вина на Синди и нейното безпардонно поведение, което беше премахнало всичките ми бариери и най-малкия остатък от желание за изолация. Нейното изпълващо присъствие ми даваше сигурност, както любовта на майката или прегръдката на сестрата, която никога не бях имала. С нейният агресивен начин да влезе в живота ми с думите си, с погледа си, с цялата си енергия и с дъвката в устата ѝ. Попитах я дали има дъвка и за мен, тя ми даде. За първи път в живота си дъвчех дъвка, имаше вкус на ягода.

Когато напуснах работата си като медицинска сестра след осем години дейност, колегите ми организираха празненство – изненада. Участваха и лекарите, на смени, за да не оставят приетите в болницата пациенти без надзор. Трая около един час. Шестдесет минути шум и радост, които другите изпитваха вместо мен. Бяха ме събудили от летаргията, поставяйки ме за първи път с центъра на вниманието, затруднявайки заминаването ми още повече. През годините бях разбрала, че когато ти подготвят празненство, то е, защото изпитват известна симпатия към теб. Те я наричаха приятелство. Затова бях проумяла, че приятелството е онова примитивно чувство, което се изпитва към някой човек и с което се споделя определено нещо, един вид човешка връзка. Предполагам тогава, че през младежките ми години съм имала някое и друго приятелство, но съм била прекалено сурова, за да си дам сметка за това. Или пък не, може би ставаше въпрос само за съжителство, за взаимно приемане и понасяне, което не отива отвъд обикновения поздрав или споделянето на някой и друг час игра. Ако приятел е онзи, който се грижи за теб, който дели с теб радости и страхове, тогава този мой приятел беше плюшената ми играчка, подарък от чудовището, който ме пазеше от същото това чудовище, докато можеше. Баща ми чудовището, ми беше подарил единственото ми защитното оръжие, за да се защитя от него. Беше ми подарил приятелство, направено от плат и изкуствен косъм, защото той не би могъл да ми даде нищо повече. Мой приятел беше и Райън, милото момче, което беше успяло да ме накара да изпитам тръпка, макар и от непознато за мен естество.