Andrea Calo' - Усещаш Ли Сърцето Ми?

«Ти наистина си странна».

«Какво ви кара да мислите, че съм странна?».

Тя поспря за миг, за да обмисли и после продължи.

«Седиш си съвсем сама и тихо, и си мислиш за кой знае какви неща. В крайна сметка, във влак сме».

«Какво от това? Само защото сме в един и същи влак, трябва да си говорим ли?».

Сякаш това я срази и за малко напусна играта, без обаче да спре да ме наблюдава. Не се беше отказала, опитваше се да открие следващата си тактика за атака. Откъснах поглед от лицето й и се престорих, че гледам през прозореца, без обаче да забележа нещо конкретно. Каквото и да е, нещо произволно щеше да бъде по-добро, стига да не бяха очите й.

«Какво виждаш?».

«Моля?».

«Попитах какво виждаш през прозореца?».

«Гледам полетата».

«Гледаш полетата, добре. Но какво виждаш?».

«Когато гледам полетата, виждам полетата!».

«Логично».

«Струва ми се глупаво дори да се пита, не смятате ли?».

«Ах, не знам. Много често това, което виждаме, не е това, което гледаме. Или поне за мен не е така».

Този път тя отбележи точка, отбележи една точка, която ужасно много ме нарани. Погледнах я, поразена и без желание да отговоря. Може би желанието ми да избягам нямаше да послужи за нищо, разбрах, че дори бягайки с големи крачки от миналото ми, щях да попадна в едно настояще и едно бъдеще с подобна картина. Наведох очи и сключих ръце, поставяйки ги на коленeтe си, добавяйки нюанс на примирение в падението си и в очакване противникът ми да ме помилва, за да ме довърши както би сторил гладиаторът на арената, след като е получил разрешение от императора и така да задоволи жаждата си кръв. Този път императорът ме помилва, палеца му беше посочил нагоре, тълпата не крещеше, защото не виждаше кръв да излиза от телесата ми, разрязани от метала на сабята, за да спрат сърцето ми и да ме изтрият напълно от света на живите. Гладиаторът, моят противник, беше протегнал ръката си, за да ми помогне да се изправя. A аз, щастливата жертва на един жесток спектакъл за възрастни, я поех и ѝ позволих да ме издърпа, дишайки и възхищавайки се отново на слънчевите лъчи, отразени в лазурното небе, лишено от облаци. Нямаше да вали, слава богу.

«Казвам се Синди».

«Мелани».

«Мелани е хубаво име. Може ли да те наричам Мел?».

«Може. Наричайте ме както сметнете за добре».

«Сигурна ли си, че не те дразни?».

«Не, не ме дразни, иначе бих го казала».

«Аз съм на двадесет и пет години, Мел!».

Не отговорих. Не исках да си спомням в момента на колко години съм.

«Знаеш ли какво означава това?».

«Нямам представа. Може би, че сте родена преди двадесет и пет години?».

«Остроумно наблюдение, Мел! Но това е само аритметика, няма нищо общо с това, което аз имам предвид. Исках да кажа, че съм млада».

«Радвам се за вас, Синди, аз съм обаче по-стара, на тридесет и пет години съм». Подскочих, когато си дадох сметка, че неочаквано споделих детайл от живота си, който нямах никакво намерение да казвам на околните. Казах й възрастта си, предавайки в ръцете ѝ кутията съдържаща живота ми, дори и тази част, която опитвах така усърдно да забравя.

«Значи сме почти връстнички».

«Е, не бих казала. Имаме цели десет години разлика».

«И какво от това?! От едно и също поколение сме. Това на Бийтълс, Елвис, джинси и разкопчани ризи, брилянтин в косите и Кадилак! Чу ли вече “A hard day’s night”, новата песен на Бийтълс?».

«Да, разбира се, че я чух! Обожавам Бийтълс!», споделих, отново с учудване.

«И аз ги обожавам! А и момчетата са много хубави. Боже мой, как бих ги свалила!», каза тя, преди да затананика мелодията с хубав глас.

«Мел, говори ми на „ти“ ! Няма да те изям, спокойно».

Замислих се задълго, сякаш решението дали да приема предложението ѝ или не, беше въпрос на живот и смърт. А това щеше да е нещо банално за един „нормален“ човек, инстинктивен избор. Инстинктът, който води животните и който аз никога не бях развила. Синди ме погледна в очакване на отговор. Мълчанието ми е и въздържаността ми я бяха учудили малко.

«Добре». Усмихнах ѝ се, сякаш исках да я наградя за търпението ѝ, в отговор на хилядите въпроси, които може би кръжаха в главата ѝ в този момент. Може би чаках именно да поиска да го направя, открехвайки сейфа, в който се бях затворила сама и да пусна вътре отново въздух, а може би и някое и друго парче остатък живот. Може би Синди ме смяташе почти за луда, човек, който се нуждае от помощ. И имаше право.

«Накъде отиваш?».

Неподходящ въпрос с труден отговор. Вече бях обаче направила компромис. Още една изповед от моя страна, нямаше да изкриви образа ми повече отколкото вече беше.