Andrea Calo' - Усещаш Ли Сърцето Ми?

«Няма ли да си лягаш?».

«Още не».

«Защо?».

«Защото още не ми се спи. Малко по-късно».

«Както искаш. Не се преуморявай. Знаеш, че ми е неприятно да те виждам изморена, кара ме да се чувствам като лош баща».

За секунда сърцето ми спря. Ако в този момент смъртта ме беше сполетяла, щях да я приема с отворени обятия. Не отговорих, погледнах го, после загатнах едно леко „да“ с кимане.

«Лош баща ли бях, Мелани?», продължи той, сякаш изпитваше удоволствие от този кървав разпит «Отговори ми, мамка му! Лош баща ли бях, а?».

«Не», отговорих плачейки и клатейки диво главата си, за да потвърдя отговора, в който аз очевидно не вярвах. Треперех. Хвана ухото ми и го изви силно, толкова силно, че тогава си помислих, че ще ми го откъсне.

«Браво, много добре. Така е по-добре, много по-добре. Винаги си била добро момиче, много добро момиче. Трябва винаги да се подчиняваш на татко. В крайна сметка аз те издържам, както издържах цял живот онази мръсница майка ти, като паразит. И гледай да те намеря в леглото като се прибера или ще имаш проблеми, големи проблеми! Ясно?».

Пусна ухото ми и излезе затръшвайки вратата. Останах неподвижна още няколко минути, за да съм сигурна, че няма да се върне вкъщи за нещо забравено, както вече се беше случвало. Помня, че веднъж се върна, за да вземе пистолет, който криеше в едно чекмедже, вече зареден с патрони и готов за употреба. Тогава видях за първи и за последен път това оръжие, никога не узнах къде изчезна след това или дали го беше използвал срещу някого. Той усети, че го гледам докато го вмъкваше в колана на панталона си, бях много малка. Погледна ме.

«Е? Какво ме зяпаш! Трябва да си благодарна на Бога, че още не съм го използвал срещу вас!».

Замръзнах вкаменена, очите ми бяха широко отворени, устата зейнала с едно изражение подобно на онова, когато получих плюшеното си мече, но без усмивката. Учудих се как е възможно от устата му да излезе божието име. Бях виждала пистолет само на някои табели с реклами, още нямаше телевизия, затова и не знаех за какво служи този предмет и защо той беше толкова ядосан, че го бях видяла в този момент. Майка ми ми се притече на помощ.

«Ела, скъпа, ела с мен. Татко е много зает, не е ядосан на теб. Не бива да си го мислиш, нали?».

«Добре, мамо».

Разтворените ѝ длани затискаха устата ми, така че, едва успях да отговоря, сякаш искаше да спре някой неподходящ отговор или сякаш искаше да ме задуши, за да ми спести всички болки през годните, защото знаеше със сигурност, че ще ги преживея. Ръцете ѝ миришеха на сапун. Обожавах това ухание, защото миришеше на цветя, миришеше на мама.

Не се върна. През минутите на очакване мамех времето, вкусвайки сълзите си и опитвайки се да си спомня в кой момент от миналото ми, вече бях ги опитала със същия вкус. Имах богат набор от мостри с различни вкусове, но тези в момента не отговаряха на познатите ми вече. Бях открила нов вкус, сълзите ми бяха станали леко сладки. Изтичах в стаята, взех парите си и ги пъхнах в куфара. Слязох на пръсти по стълбите, отворих вратата и погледнах навън, страхувайки се да не го видя пред мен, казвайки “Предупредих те, трябваше да ме послушаш, мърло! Сега ще загазиш!”. Но сянката му я нямаше, никога повече нямаше да я видя. Една крачка, две крачки, три крачки. Все по-бързо, почти тичайки. Завих по уличката вдясно, видях господин Смит на вратата на къщата му, докато оправяше цветята в саксии, поставени на входните стълби. Децата му, Мартин и Сенди, се въртяха около него като пеперуди около красиво цвете. Той се шегуваше с тях и с майка им, която също беше дошла на прага на къщата и ги гледаше усмихнато. Забавих крачка, за да видя по-добре тази картина на щастливо семейство - такова, каквото аз никога не бях имала – и за да я отнеса с мен, преструвайки се, че поне отчасти е и малко моя. През последвалите пет години баща ми никога не ме потърси. Още по-малко някой ми каза какво е направил. Когато се върнах без желание у дома, в деня на погребението му, съседите ми разказах, че когато се върнал у дома през нощта на заминаването ми, мъртво пиян, както винаги, започнал да крещи, вдигайки на крак цялата улица. Никой не ме беше видял да излизам, никой не успял да отговори на въпросите, излизащи от отровената му с алкохол уста. Казаха ми, че чрез съмнителните си познати даже разбрал къде съм, но решил да ме остави на мира и да не ме преследва, защото знаел, че не бил добър баща и щял само да ме нарани, ако ме принудел да се върна при него. Бях решила да си тръгна и за него това беше достатъчно. Някой каза, че искал да награди смелостта ми и способността ми да го укротявам. Не повярвах и на дума от казаното, някои от хората дори не ме познаваха, но после фактът, че може и да е вярно, ме успокои, защото той изобщо не ме интересуваше. Чудовището беше умряло, убито от друго чудовище, по всяка вероятност, по време на оправяне на сметки.