Andrea Calo' - Усещаш Ли Сърцето Ми?

Клер ме гледаше така, сякаш очакваше някаква реплика от моя страна, която да подхрани разговора, който в моите стари очи изглеждаше безсмислен. Можех да направя повече за нея, можех да й направя подарък. Не отвърнах на очакванията ѝ, не отговорих на предизвикателството, но се предадох, разголвайки се напълно пред нея.

«Клер, ела с мен в градината. Ще ти разкажа една история, ако искаш».

«За какво става въпрос, бабо? Не ми разказвай приказки или подобни неща, не съм вече дете, а и не съм в подходящото настроение да слушам приказки, в които отдавна не вярвам».

«Да, може би наподобява приказка, мъничката ми. Добре го каза. Точно затова, когато мисля и си давам сметка, колко важна е била за мен, чувствам как тръпки ме побиват из цялото тяло. Ще ти разкажа живота ми, ако имаш желание да ме изслушаш, за да го сравниш в твоя и за да откриеш, че независимо голямата разлика в поколенията ни, ти и аз, не сме толкова различни».

Клер погледна Роуз за секунда. Роуз ѝ се усмихна подканващо, за да тръгне с мен. Беше развълнувана, тя познаваше историята ми до най-малките детайли, дори и най-интимните, един от които беше олицетворен чрез нея самата. Прие поканата ми с мълчаливо кимване, наведеният ѝ поглед фиксираше пода. Това беше нейният начин да ми благодари.

През дърветата слънцето смесваше цветовете на живота, обединявайки ги в едно единствено черно и равно петно, лишено от дълбочина. Седнали на същата, някогашна пейка, където ние дълги години преди това се любувахме на залеза през пролетта, опитвахме вкуса на един свят, който ни се откриваше в две измерения, с неопределени цветове, лишен от детайли и от контури, защото никой не изпитваше никакво съмнение относно красотата му. Следвахме с неподвижен поглед дъгата от цветове, изписана на небето, от дълбоко червено по върховете на затъмнените от слънцето дървета, до тъмно синьо в небесното пространство, така, както изглежда в очите ни, ако се гледа отдолу нагоре. Скоро тези цветове щяха да се разтворят като акварелна рисунка, забравена под дъжда. Червеното щеше да надделее над земята, за да направи място после на непрогледната тъмнина на нощта. Нощ без луна и с много звезди.

Клер полегна, подпирайки главата си на бедрата ми. Движеше очите си, следвайки очертанията на небето, за да преброи онези звезди, които вече се виждаха, въпреки че, дневната светлина още не бе угаснала напълно. Може би търсеше още някоя звезда на небето, някоя, която още не беше виждала и не беше открита от никоя обсерватория, от никой телескоп. Казват, че когато човек умре, се превръща в звезда. Хубаво е да мислим, че наистина е така. Погалих я и видях, че плаче, затова започнах разказа си.

Беше сутринта на тринадесети септември, хиляда деветстотин шестдесет и четвърта година, когато се качих на влака, който щеше да ме отведе от Чарлстон в Западна Вирджиния до Кливлънд, Охайо. Бях на тридесет и пет години, би трябвало да бъда зряла жена на тази възраст. От биологична гледна точка бях пораснала, да. Понякога даже се чувствах дори стара. Бягах от нещо или от някого. Бягах от един объркан живот, от една съвкупност от събития и ситуации, които вече не ми принадлежаха. Бях чувала, че ти става ясно дали си се откъснал наистина от едно място, когато в момента на заминаване, не изпитваш желанието да се обърнеш и да погледнеш за последен път, последната снимка на собственото си минало.

Дни наред се упражнявах, представяйки си фундаменталния момент на потеглянето ми, фиксирания поглед напред в бъдещето и изминалото време, което щеше да бъде изтривано с всяка моя крачка. Ако животът беше дантелена панделка, гледайки моят назад във времето, щеше да изглежда като зацапано и смачкано парче плат, загубило първоначалния си цвят. Заплетено тук и там, за да покаже основните фази в живота ми и за да не ги забравя по грешка или по мое желание. Фазите в живота ми или в този на хората, които решаваха всичко вместо мен, менторите и гарантите на едно бедно момиче, обявено за недееспособно. Бяха обсебили живота ми. В моя живот бяха потърсили и намерили възможност за отплата на мизерното си съществуване. Не намирах никаква разлика между моите решения и внушенията, които ми налагаха, независимо, че се напрягах постоянно да я търся, за да се убедя, че така е правилно, че са ме научили на правилните неща, че съм наистина тяхна дъщеря и имат пълното право и дълг да упражняват правата си върху мен. Дори и екстремните. Много пъти чувах как майка ми плаче тайно в спалнята си, докато баща ми го няма. Горчиви сълзи и хлипане, заглушени от топка от плат, същите чаршафи които я обгръщаха по време на безсънните ѝ нощи, прекарани в премисляне на живота ѝ, един живот, откраднат от един мъж, който се държеше с нея не по-добре отколкото с обувките си. Тях поне ги лъскаше от време на време, а когато не го правеше, трябва да го свърши майка ми, иначе следваше побой. Често го чувах вечер как се прибира, мъртво пиян, един олюляващ се отказ да приеме живота, затънал в бурета от джин и уиски. Крещеше без да се интересува от часа и от жената, която може би спи или може би бе останала будна, за да го очаква, уплашена от това, как ще открие къщата или какво би ѝ направил същата нощ. Баща ми я биеше често. Биеше я, ако тя се преструваше, че спи, когато той влизаше в тъмната стая като призрак, блъскайки вратата срещу стената, опитвайки се да се задържи прав. Биеше я, ако тя ставаше да го подпре или да му помогне да се съблече, или да си легне, дори облечен. Всичко беше добре, стига нощта да минеше колкото може по-бързо. Но с нощта отминаваше и една част от живота ѝ. Мама изчакваше чудовището да заспи, после отиваше в банята и с кърпа намокрена със студена вода, попиваше следите от ударите. Аз я чувах, чувах как хълцаше от болка, заради ударите по лицето ѝ, едно лице, което нямаше вече израз, форма или цвят. После майка ми идваше при мен. Често ме намираше будна, с притворени очи, ужасена от това, което виждах всеки път изписано на лицето ѝ. Стисках в обятията си плюшеното си мече, представяйки си, че баща ми е моята жертва. Това мече беше един от малкото подаръци получени от него, за един мой рожден ден преди три години, когато той по случайност беше трезвен. Благодарение на него се научих да мразя хората, докато всъщност, едно дете би трябвало да се учи само да обича. Майка ми ме успокояваше, казваше ми, че всичко скоро щяло да свърши и че няма нищо страшно, че татко е само малко изморен, имал труден ден и животът му бил сложен, наложило се било да преживее тежки ситуации, както тази, когато съквартирантът му и най-добрият му приятел, умрял в ръцете му, разкъсан от една от десетки хилядите гранати, експлодирали по време на Втората Световна Война, в която беше воювал. Винаги ми го разказваше, никога не пропускаше. Сякаш искаше да оправдае поведението на този мъж, който не беше онзи, който я беше привлякъл преди много години и беше предизвикал любовта ѝ, убеждавайки я, че е правилният мъж за нея и че трябва да се оженят. И аз, за да ѝ доставя удоволствие, се преструвах всеки път, че чувам историята за първи път. Лежах сгушена мълчаливо в леглото ми и когато майка ми приключваше разказа си за вечерта, се доближавах и я прегръщах, галех белезите от ударите, за да усетя колко я боли. Вместо това, тя приемаше това обикновено действие като безкраен жест на любов, който отплащаше всичко и я убеждаваше, че в крайна сметка, все още си струва да се живее заради някого. Заради мен. Извиняваше ми се, докато напускаше стаята ми, едва по-късно разбрах, че ми се извинява, че ме е родила. Устните ѝ се извиваха в лека усмивка върху измъченото ѝ лице. Това ме успокояваше, защото още не разбирах, че не можех да разбера всичко. Но знаех! Знае, че майка ми се връща в свърталището на звяра. Криех главата си по завивките, треперейки. Виждах един гладен звяр с човекоподобни черти, тези на баща ми, които аз допълнително загрозявах чрез силата на детската ми фантазия. Чудовището пируваше с остатъците от майка ми, разкъсвайки месото ѝ с острите си зъби. Картината бе толкова жива, че ми се струваше, че усещам мириса на кръвта ѝ, обляла леглото ми. Чудовището ме викаше, заповядваше ми да вляза в стаята му и ми подаваше парче от тялото ѝ, нейната ръка. Същата ръка, която преди минути ме беше галила, сега лежеше безжизнена пред могъщите очи на съзнанието ми. Този кошмар ме придружаваше често през цялата нощ и през целия следващ ден, въпреки че, сенките и духовете обитаващи тъмата, да бяха отстъпили пред светлината на деня. Беше едно мъчение, предопределено да ме следва през целия ми живот. Случи се обаче нещо, което успя да пресече тази зловеща магия. Всичко изчезна в деня, когато връщайки се от колежа, открих майка ми безжизнена в банята. Беше потънала в локва от кръв, с прерязани от студения профил на едно бръснарско ножче, вени. Чудовището беше влязло в нея и я беше победило отвътре, изпивайки я капка по капка. Но фитилът на свещта, макар и разтопен, още не бе стигнал до края и пламъкът, макар и слаб, гореше още. Тя беше малка и обикновена жена, лишена от идентичност, а сега беше намерила начин да се справи със звяра си. Беше го направила по свой начин, точно този ден. Това беше голямата ѝ победа. Онази сутрин, майка ми ми даде за първи път нейната връзка с ключове. Най-накрая бях достигнала целта си, бях зряла и чувствах, че бях спечелила доверието ѝ, дори без особено усилие. Но без да знам, тя също беше достигнала своята. Бях на двадесети две години, когато започнах да обслужвам чудовището и да задоволявам всичките му желания, дори и най-болните му. Ръцете му, краката му, цялото му тяло, сега беше посветено на мен, само на мен. Бях останала сама. Компанията ми в този ужас ме беше изоставила, вече прекалено изморена, за да продължи тази игра с мен. Изморена от всичко, изморена от живота. Минаха три дълги години, преди да успея да се освободя от него, години, които ме лишиха напълно от достойнство, унизена като жена и като човешко същество. Потърсих си работа като медицинска сестра в болницата и най-странното беше, че ме взеха. Това беше първото ми истинско спасение. Изхвърлих детските си спомени в кошчето за боклук, което стоеше точно пред дома ни и събрах няколко, все още ставащи за носене дрехи, онези, които не бях носила, докато той ме изнасилваше и не миришеха на спермата му, на вонящото му на алкохол повърнато и на моята кръв. Намерих си къща под наем извън града, доста неугледна, но ставаше за живеене. В крайна сметка, какво знаех аз що е угледно? Предплатих с малкото пари, които бях успяла да събера, благодарение на дребни поръчки, които съседите от добро сърце ми бяха поверили. Те знаеха за ситуацията ми, сираче с майка-самоубиец и предполагаха що за живот имам с такъв недостоен баща, с когото за нещастие, вече си бяха имали работа повече от един път. Бях крила ревниво тези пари в една метална кутия, скрита по една летва в пода, в очакване на подходящия момент, за да ги използвам. Чудовището не ми позволяваше да работя, не искаше да печеля мои си пари и да стана независима, евентуално дори достатъчно силна, за да намеря кураж и да го докладвам пред властите. Заявяваше, че той представлява властта, а аз бях негово притежание и такова трябваше да остана през целия си живот или поне, докато той не решеше да ме изхвърли с ритници от къщата си. Когато всичко беше готово, зачаках с нетърпение вечерта. Проследих всяка негова стъпка, докато се подготвяше за излизане, опитвайки се да не издам емоциите си. Припомнях си предишните вечери, как се чувствах, когато виждах един баща да излиза от дома и това, което щеше да се случи по-късно, когато едно чудовище щеше да влезе на негово място в обиталището. Исках и в този момент да повторя всичко, дори и изражението на лицето ми, както мимовете по време на изпълнението си. Той доближи врата, отвори я. После се спря и се обърна към мен.