Сара Шепард - Безпощадно

Госпожа Хейстингс плесна с ръце.

— Звучи чудесно, Амилия! Кажи ни датата и сме там.

— Искам да съм на разположение за всички вас, момичета. — Господин Пенитисъл погледна поред Амилия, Спенсър и Мелиса и присви сивкавосините си очи. — Сега вече сме едно семейство и наистина имам желание да се сближим.

Спенсър изсумтя. Откъде ги взема тези изречения, от доктор Фил?

— Аз вече си имам семейство, много благодаря — рече тя.

Очите на Мелиса се разшириха. Амилия се подсмихна гадно, сякаш току-що бе прочела някаква пикантна клюка в „Ю Ес Уийкли“. Госпожа Хейстингс скочи от стола си.

— Това беше много грубо, Спенсър. Моля те, напусни масата.

Спенсър се изсмя рязко, но госпожа Хейстингс кимна с брадичка към коридора.

— Сериозно говоря. Отивай си в стаята.

— Мамо — каза спокойно Мелиса. — Това е любимото ястие на Спенсър. И…

— После ще й приготвим вечеря. — Гласът на госпожа Хейстингс звучеше напрегнато, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. — Спенсър, моля те. Просто върви.

— Съжалявам — избъбри Спенсър, докато се изправяше, макар всъщност въобще да не съжаляваше. Бащите не бяха взаимозаменяеми. Не можеше просто така да се сближи с някакъв мъж, когото дори не познаваше. И изведнъж изпита копнеж вече да е есента, когато ще замине за „Принстън“. Далеч от Роузууд, далеч от новото си семейство, далеч от А., далеч от тайната за Табита — и всички останали тайни, които А. може би също знаеше. Но есента нямаше да настъпи толкова бързо. С увиснали рамене тя тръгна по коридора. На масичката до входа беше струпана купчинка писма, а най-отгоре се мъдреше продълговат тънък плик от „Принстън“, адресиран до нея. Спенсър го грабна, погълната за части от секундата от надеждата, че може би от университета я уведомяват, че може да се нанесе по-рано — веднага, например.

Откъм трапезарията се носеха тихи, приглушени гласове. Двата лабрадудъла Руфъс и Беатрис залепиха носове за прозореца, може би подушвайки елен на поляната. Спенсър отвори плика и извади един лист хартия. Най-отгоре се кипреше логото на приемната комисия на „Принстън“.

Уважаема госпожице Хейстингс,

Изглежда при нас се е получило малко недоразумение. Очевидно на ранния прием за студенти в „Принстън“ са кандидатствали двама души с име Спенсър Хейстингс — вие, Спенсър Дж. Хейстингс, и едно момче, Спенсър Ф. Хейстингс от Дариън, Кънектикът. За съжаление Бордът по приемането не е осъзнал, че става дума за две различни личности — едни са преглеждали вашата молба, останалите — молбата на другия Спенсър, но всички сме гласували за вас като за един човек. След като осъзнахме грешката си, се налага нашият комитет да прегледа наново документите ви, за да прецени кой от вас трябва да бъде приет. И двамата сте силни кандидати, така че решението сигурно няма да е лесно. Ако има нещо, което бихте искали да добавите към молбата си с цел да повлияете на решението на борда, сега е най-удачният момент да го направите.

Съжаляваме за неудобството и ви желаем успех!

Всичко най-хубаво,

Спенсър прочете писмото три пъти, докато емблемата на висшето училище не се размаза пред очите й. Не беше честно. Тя беше приета в Принстън. Това беше факт .

Допреди две минути бъдещето й беше сигурно. Сега можеше да изгуби всичко.

В стаята се чу весело кискане. Спенсър инстинктивно вдигна глава и погледна към страничния прозорец, който гледаше към къщата на семейство Дилорентис. Между дърветата се мярна нещо. Тя се взря напрегнато в очакване. Но сянката, която й се стори, че беше видяла, не се появи повече. Който и да бе стоял там, беше изчезнал.

— Свържете се с божествения източник на целия живот — пропя нежният глас в ушите на Ариа Монтгомъри. — С всяко издишване изпускайте напрежението в тялото си. Първо ръцете, после краката, след това лицевите мускули, после…

Тряс . Ариа отвори очи. Беше вторник сутринта и тя беше в училище. Вратата на малкия салон по физическо се отвори широко и вътре нахлуха група първокурснички, облечени с трика и гети, които започнаха да се подготвят за часа по модерни танци.

Ариа бързо скочи на крака и свали слушалките от ушите си. Тя беше легнала на едно от килимчетата за йога и движеше задника си нагоре-надолу; гуруто от касетата с упражнения за медитиране твърдеше, че това движение ще отпуши чакрите й и ще й помогне да забрави миналото. Но съдейки по многозначителните усмивки върху лицата на някои от момичетата, те явно си мислеха, че се е занимавала с някаква странна секс тренировка.