Сара Шепард - Безпощадно

— Доста съм стресирана — промърмори тя. — Последната година е по-трудна, отколкото очаквах.

Бет насочи една вилица към Емили.

— Точно затова трябва да дойдеш с мен на този купон. И не приемам „не“ за отговор.

Емили прокара пръст по назъбения край на чинията. Тя отчаяно искаше да каже „не“, но нещо дълбоко в нея я накара да замълчи. Липсваха й сестрите й, с които можеше да поговори — последния път, по Коледа, когато беше видяла Карълайн, тя се беше постарала да не остава насаме с Емили. Дори спа на дивана в дневната, заявявайки, че е свикнала да заспива пред телевизора, но Емили си знаеше, че го прави, защото не иска да остава в спалнята, която двете деляха. Привързаността и вниманието на Бет й се струваха като подарък, който не би могла да откаже.

— Сигурно ще мога да отскоча за малко — промърмори Емили.

Бет я прегърна.

— Знаех си, че ще се навиеш!

— За какво става дума?

Двете се обърнаха. На прага стоеше госпожа Фийлдс с ръце на хълбоците. Бет вирна глава.

— Нищо, мамо.

Госпожа Фийлд се отдалечи. Емили и сестра й се спогледаха и избухнаха в смях.

— Ще ни бъде адски забавно — прошепна Бет.

И за момент Емили почти й повярва.

— Премести го малко вляво. — Майката на Спенсър Хейстингс, Вероника, стоеше във фоайето на семейната къща с ръка на кръста. Двама професионални декоратори поставяха голяма картина на битката при Гетисбърг на стената под витото стълбище. — Сега пък малко стърчи вдясно. Какво мислиш, Спенс?

Спенсър, която тъкмо беше слязла по стълбите, сви рамене.

— Ще ми кажеш ли пак защо свалихме портрета на прапрадядо Хейстингс?

Госпожа Хейстингс я стрелна с поглед, след което извърна грейналите си очи към годеника й Никълъс Пенитисъл, който се беше нанесъл в къщата седмица и половина по-рано. Но господин Пенитисъл, все още облечен с безупречния си работен костюм и лъскави половинки, беше зает да пише нещо на блекбърито си.

— Тук всички трябва да се чувстват удобно, Спенс — отвърна тихо майката на Спенсър и прибра кичур коса зад ухото си. Четирикаратовият диамант на годежния й пръстен проблесна под светлината на стенната лампа. — Аз пък смятах, че портретът на прапрадядо ти те плаши.

— Плаши Мелиса, не мен — промърмори Спенсър. Честно казано, на нея й харесваше ексцентричният семеен портрет — няколко шпаньола с тъжни очи седят в скута на прапрадядо Хейстингс. Той беше пълно копие на бащата на Спенсър, който се беше изнесъл от къщата след развода и си беше купил апартамент в центъра на Филаделфия. Идеята за смяната на портрета с мрачната драматична картина от Гражданската война беше на господин Пенитисъл, който определено искаше да премахне всякакви следи от съществуването на господин Хейстингс от неговата нова къща. Но кой би искал, когато се прибира вкъщи да бъде посрещан от група изправени на задните си копита разпенени коне и окървавени конфедерати? На Спенсър й стигаше само да зърне въпросната сцена, за да изпита ужас.

— Вечерята е сервирана! — пропя момичешки глас от кухнята.

Мелиса, по-голямата сестра на Спенсър, надникна в коридора. Тя беше предложила да сготви вечерята, затова носеше черна престилка с надпис „Зеленият гастроном“ и сребристи кухненски ръкавици на ръцете си. Тънка черна кадифена лента придържаше дългата й до брадичката руса коса, на шията й блестеше перлена огърлица, а на краката й се мъдреха балерински обувчици на „Шанел“. Тя приличаше на по-млада версия на Марта Стюарт.

Мелиса улови погледа на Спенсър.

— Сготвих любимото ти ястие, Спенсър. Пиле с лимон и маслини.

— Благодаря. — Спенсър й се усмихна признателно, защото знаеше, че това е жест на солидарност. Двете дълго време бяха във враждебни отношения, но предишната година най-после бяха успели да изгладят различията си. Мелиса знаеше, че Спенсър не се чувства добре в новата семейна ситуация. Но имаше и други неща, които тормозеха Спенсър. Неща, които тя не смееше да сподели със сестра си — или с когото и да било друг.

Спенсър тръгна към кухнята след майка си и господин Пенитисъл — тя все още не можеше да се насили да го нарича Никълъс . Мелиса тъкмо поставяше чинията с пилето в средата на масата. Бъдещата им доведена сестра Амилия, която бе с две години по-малка от Спенсър, седеше чинно изпъната в ъгъла, разстлала салфетката в скута си. Тя носеше ботите с ниски токчета, които Спенсър й беше избрала по време на последното им пътуване до Ню Йорк, но косата й отново се беше накъдрила и лъщящите й бузи просто плачеха за фон дьо тен.